Радваме се на завоюваните от нашите момчета медали на параолимпийските игри, но имаме ли морално право?!
Ако се огледаме, ако свалим розовите очила, то ще се сблъскаме с грозната реалност, че в България е адски трудно да си човек с увреждания (м@мк@ата на думата инвалид)!
В безброй градини, училища, институции има поставени рампи по европейски проекти, които никога не са били включвани. Някой директор, кмет си е направил кефа да среже лентичка, прибрал си я е като сувенир, доказващ, че е дошъл, удостоил е с присъствието си обикновените люде, размахал е ножиците и дотам. След показността само паяжини…
Ако някой с количка мине успешно по тротоарите в крайните квартали, заслужава не само златен медал, а вписване в Гинес за най-издръжлив човек на планетата…
Вижте, Параолимпиадата е една “чудесна възможност” ние, “нормалните”, да покажем как приемаме “различните”, да си направят ПР големи корпорации как са зад гърба на “сакатите”. Гнусен е целият този спектакъл.
Хората с увреждания имат нужда не да бъдат разглеждани като част от някакъв вид цирк, като фрийк шоу. Примерно този има ръка като Грейди Стайлс, онзи е като Станислав Берент…
Devotism-ът е сексуално влечение към увреждания. От друга страна знаем, че хората обичат да гледат филми, да четат книги, в които главният герой страда, та белким се успокоят “Има някой по-зле от мен”.
В случая се получава нещо средно между двете, същински морален хермафродитизъм – уж добри намерения, а всъщност развлечение…
Ако човек го е грижа за хората с увреждания, то ще се вълнува как преживяват те. Как?! Гостоприемна ли е заобикалящата ги среда към тях?! Ами наемат ли ги на работа – не за параолимпийци, а за обикновена, ежедневна работа?!
Този фалш на милите очи е противен. Хей, Боже, дали с два коментара в социалната мрежа – “Браво, Ружди Ружди!”, “Поздравления, Християн Стоянов!”, приключва въпросът за ежедневния живот на хората с увреждания?! Никой не се замисля. Мълчат и медиите, които сега си запълват страниците, ефира, на гърба на двамата юнаци – Ружди и Християн.
Впрочем тези двамата отсрамиха българските момчета от онази, редовата Олимпиада. Не че деля на полове успехите (адмирации, скъпи момичета, за стореното от Вас, но Бай Ганьо не ще Ви оцени и пак ще праща дамите до печката, и пак ще им плаща по-малко), ама пък е важно да го отбележим, щото се чуваха оправдания, че момчетата не са се били справили и оставали в подножието на стълбичката от стрес, от преумора, от …, от … и от …
Е, явно параолимпийците нямат ни стрес, ни умора.
Но така е – калени са да се доказват, да се борят в една среда, в една страна, дето все забравя, че хора като тях съществуват.
Макар че, като се замисля, парадоксално, ние сме страната на хората с увреждания. На почти всеки нещо му има. Е, само заради фалшивите ТЕЛК-ове, но все пак…
Тагове:
