Тъжно ми е, че си отиде от този свят и остави сираче, заради глупост. Да плуваш в езеро, в дълбоката част, без спасителна жилетка и компания, която да се притече при нужда на помощ, е лудост. Смелостта е прекрасно качество, но не и при ситуации, когато се изисква разум!

Сега я представят като герой – как с последни сили изплувала, оставила детенцето в лодката и потънала.

Моля Ви, медии, недейте да окачествявате една безрасъдна постъпка като достойна.

Много ще се подведат!

Аз съм имал досег с даването. Малък бях, лятото, мама и аз придружавахме баща ми на командировка на морето. Той имаше почивен ден и ме гледаше. Аз се плициках в детския басейн, а той и негови колеги (приятели) играеха на табла на поставка в големия. Стана ми скучно и ми се прииска да си играя с него.

На няколко пъти ми каза: “След малко!”. Аз продължих да настоявам и татко ми, без да се замисли, рече: “Ела при нас”.

Разбира се, без да съзнавам, се шмугнах през огражденията, разделящи двата басейна, и потънах.

Ниският Мимо (и сега съм нисък де, но тогава съвсем) като гюле се понесе към дъното…

Баща ми с два-три скока се озова при мен и ме издърпа. На ръце ме взе и ме сложи да седна на едно от бетонните ограждения във водата. Пита ме как съм. Първото нещо, което сторих, бе директно в лицето му да изплюя цялата вода, която бях погълнал. Казах: “Добре съм”.

Излъгах. Бях окей физически, но не и психически. Дълго време не се доближавах до басейн, до река. Изпитвах огромен страх. Всеки от Вас е правил опит на сухо/във вода колко време може да си задържи дъха. Но това е по избор. Във всеки момент може да спрете. Когато нямате избор и просто сте безпомощни, е друго. Коренно различно.

Изпитал съм го и знам колко е жестоко. Как си вцепенен и усещаш смъртта.

Още се шегуваме, че бащите не трябва да се оставят сами с децата. Но извън майтапа, бъдете отговорни. Водата е стихия. Величествена, но коварна.