Да тичат деца, младежки компании да се заливат от смях, възрастни да си бъбрят по кафетата, старци да се припичат по пейките…

Не видях намръщени. Нямаше човек без усмивка. На никога не му се тръгваше – “жаждата” за това, което ни се струваше гарантирано вечно, е неутолима.

Обядвах и да, храната вкъщи не е като храната от ресторант. Друго е чувството – празнично, извън рамките на дома.

Преди Кови прекарвах по час два-три пъти в седмицата в заведение, в дупките между лекциите и дори ми бе скучно, а сега броях хапките и наум благославях, че пак е както сме свикнали да е…

Помъчих се с маска. За кратко, но от чувство на солидарност със сервитьорите, които се стараят хем да ни пазят, хем да ни угаждат. Живи и здрави да са! И те са на първа линия, от гледна точка на психологическото здраве.

Както учителите са част от образователното “здравеопазване” на нацията и в последните седмици се раздадоха до краен предел.

А какво да кажем за медицинските лица, които доказаха що е смелост и добрина?!

Та така – наслаждаването ни на свободата и живота е прекрасно, ала то е изстрадано от други! Нека [ги] помним!