Сутрин и вечер. Като по часовник, той влизаше в ресторанта. Нямаше пари да си поръча дори и чаша вода, но все пак влизаше. Видът му – прокъсан работнически син панталон, съдран потник и шапка от вестник, отвращаваше всички клиенти, които бяха облечени в стилни панталони, луксозни ризи и с изискани прически. Той влизаше, но не посмяваше да седи повече от десет – двадесет секунди. Боеше се. Боеше се, че тя ще го види и ще се уплаши, защото е беден, много, много беден. Или още по-страшно: ще го съжали. Ах, как мразеше някой да го съжалява!

Докато той я гледаше влюбено, тя с лицемерна усмивка взимаше поръчката на поредните новобогаташи, които я отвращаваха поради причината, че усещаше погледите на мъжете, които почти телепатично й продумваха „К-о-л-к-о и-с-к-а-ш, з-а д-а д-о-й-д-е-ш и д-а т-е и-м-а-м…“, а жените я гледаха с подигравка, която заявяваше само едно: „И да те купи за жълти стотинки, пак ще си останеш сервитьорка“.

Тя мечтаеше за някой с отношение, а не с дебел портфейл. Но смяташе, че трябва някой да й се моли.

Той мечтаеше за нея, но се страхуваше заради липсата му на пари.

Нито тя, нито той бяха щастливи. А трябваше някой просто да каже „Здравей“. И да загърби комплексите си.

***

Грешката I: http://mimogarcia.blog.bg/poezia/2013/08/01/greshkata-razkaz.1135470

***

Всички права запазени за http://www.mimo.bg