Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.04 16:31 - Петата мечта
Автор: mimogarcia Категория: Лични дневници   
Прочетен: 48 Коментари: 0 Гласове:
0



Тема: „Петата мечта“

Преподавател: гл. ас. д-р Марин Бодаков

Студент: Мимо-Гарсия Груев (Фак. №18118)

Да, човек не може да съществува без мечти. Няма да има посока, която да следва. Нито бряг, към който да плува безспир. Нито връх, който да бъде изкатерен.

Но…

Из „Хари Потър и философският камък“:

Албус Дъмбълдор:

  • Най-щастливият човек на света би могъл да използва Огледалото Еиналеж като нормално огледало, тоест, той би погледнал в него и би се видял точно такъв, какъвто е.

Хари Потър се замисли. После каза бавно:

  • То ни показва това, което искаме… каквото и да искаме…
  • И да, и не – отговори Дъмбълдор кротко. – То ни показва ни повече, ни по-малко от най-дълбокото, най-горещото желание на сърцата ни. (…) Обаче това огледало не ни дава нито познание, нито истина. Хора са залинявали пред него, опиянени от това, което са виждали, и са полудявали, защото не знаели дали каквото то показва е истина, и дали изобщо е възможно…

Често мечтите взимат превес над реалното, над обективното. Заживяваме в илюзия, в балон от миражи. Доброволно избираме да сме в състояние на халюцинация. Мамим себе си. Считаме подсъзнателно, че щом ние си представяме, че всичко ни е наред – то и за другите това е валидно.

Опияняваме се от демонстрацията на щастие. Скъпата кола дразни съседите, новата къща смазва самочувствието им. Елегантната дреха, хубавата фризура предизвикват завист у другите.

Копнеем да сме идеални в очите на околните. Злобата към нас ни действа възбуждащо. Сякаш пием амброзия.

Ние се делим от те.

Ние – красивите. Те – грозните.

Ние – богатите. Те – бедните.

Ние – умните. Те – глупавите.

Ние – радостните. Те – тъжните.

Защо се търпи домашното насилие? Да не кажат нещо клюкарите. Приемаме шамарите, даже юмруците, но не и краха „разведени“, тоест провалили се в семейните начала.

Ами житието-битие на кредити? Масата е готова да се забатачи, сама да си сложи въжето на шията, но да организира приказен бал на наследника, та да пукне от яд родата!

Та наистина, както във всяка категория, мечтите трябва да са с мярка. А и задължително не трябва да са със зла умисъл. Чувството за превъзходство разгневява Бог, Съдба, Вселена. Сякаш прогонва късмета. Всеки вярва в различни символи. Едни се кланят пред тотеми, други целуват икони, трети са убедени, че им се полага да са първенци. Но общото между групите е неизвестността. Образно днес птичка каца на рамото, утре попадаш в бездната…

„Петото дете“ на Дорис Лесинг е кратък, но отрезвяващ роман.

Главни герои са млада двойка, разчертала план от „А“ до „Я“. Те се сдобиват с многоетажна постройка с много стаи, които да приютяват гости, гости, гости… Организират се партита. Слагат се трапези, препълнени от вкусни по-вкусни блюда, от пивки по-пивки напитки.

Влюбените са център на внимание. Те са в ролята на любезни домакини, които считат, че могат да бъдат използвани като онагледяване към въпроса „Какво е успехът?“.

Разбира се, една визитна, образцова фамилия не бива да остане рехава. Нужно е показният уют да бъде продължен и затвърден.

Хариет и Дейвид се впускат в действие. Те не само че нямат репродуктивни проблеми, но и са свръхпродуктивни. Първо бебе – Люк, второ бебе – Хелън, 3 бебе – Джейн, 4 бебе – Пол. Момче, момиче, момиче, момче… Идилия!

Хариет и Дейвид нямат проблем да се размножават. Майката на Хариет помага в грижите, бащата на Дейвид субсидира семейството.

Клишето „Няма женско приятелство“ всички сме го чували. Не съм (бил) дама и не мога да твърдя със сигурност нито дали е вярно, нито дали е невярно. Но май, май нежните половинка от човечеството обичат да си съскат и да се хапят…

Хариет става прекалено самоуверена. Капсулира се в собствената си Обетована земя. Глуха е за терзанията на тези извън дома. Както и е прекалено вглъбена в собственото си безгрижие… Не съчувства, не се сеща дори за сестра си, чието дете има Синдром на Даун.

Едва щом първите 4 поотрасват Х. и Д. се завръщат към мисията си. И така след първата тежка, инак пета поред бременност се пръква V-тата мечта: мистър Бен.

Бен е хм.. различен. Той е, ами не става ясно какъв е той! Не е описано да страда от някаква болест. Има загатнати елементи, че е буен, по-трудно говори, не е съразмерен, но няма пълна картинка „що е то“. Момчето не е свързано с братята и сестрите си, преследва ги, тормози ги, иска да се отърва от тях (не се сбъдва мечтата му, но едно животинче предава Богу дух).

Дейвид като типичен мъж изчезва от пейзажа. Един мъж се оправдава с работата си в два случая:

  1. Ако има любовница;
  2. Ако трябва да се грижи за децата си.

А едно психически или физически болно дете е постоянен товар. Няма как да бъде оставено без надзор.

Майката на Хариет се старае да разпределя времето си между двете си дъщери, не може да бъде помощница само на едната от тях. Ту се вясва, ту не. Накрая предпочита Даун пред неизвестността.

Тълпите, които са гуляли в обителта на Хариет и Дейвид секват. Никой не иска да среща очи в очи със сакатото и проклето изчадие Бен. Довчерашните гости тържествуват: „Най-накрая и това семейство опозна болката, не само ние сме клетници!“.

Хариет изпада в депресия. Стъкленият под се пропуква, пропада надълбоко в мъката. Заобикаля Бен, който е оставен сам да се справя с питанката „Защо ме отбягват?“.

Е, мъжът се завръща за кратко. Дейвид захвърля петото си дете в лудница. Отказва се от петата си мечта. Доброволно. Оставя мечтата да бъде завързана и да се дави в собствената си урина и фекалии. Егоизмът натрива носа на бащинството.

Алилуя.

Да, знам за Териса Нор и други майки, дето са измъчвали и убили децата си, но повечето майки са готови да умрат заради рожбите си. Хариет е една от тях. Перфектността е мит, но нормалността е грижа за другия.

Хариет връща Бен у това, което вече не е дом, а опразнена от съдържание къща. Захранва го. Възвръщат се силите му. Контролът над него отпада. Той тръгва да се шляе с отрепките. Става техен шут, тяхно развлечение, но по този начин намира отдушник на самотата. Някой за първи път го отразява като личност, а не го подбутва като дишащ вързоп.

Книгата на Лесинг ми харесва ето в тази си част. В тази съдържателна и съществуваща част. Тази история е едно към едно с историите на онези майки на децата с увреждания, които съзираме по улиците да бутат инвалидни колички или пък да държат под ръка с детски акъл зрели гиганти.

„Петото дете“ е нечие първо, нечие второ, нечие спонтанно абортирано дете. Нечия несбъдната мечта. Повечето хора имат деца, но не всички желаят да имат деца. Я скъсан кондом, я вменено чувство за дълг, че трябва да станат родители. Но има и група, която копнее, съкровено драпа за бебе, а идва…

Не приемам тезата за Божието наказание. Защото тогава ще трябва напълно да отрека Господ, а се старая да не отричам нищо, в което не съм сигурен има ли го или не. Ала ако се замислим при толкова беди – инфаркти, инсулти, рак, глад, бедствия, има ли Бог? И ако има, обича ли ни? Както и да е, де.

След цялата тази кратка, но пристягаща като с корсет душата история за семейството на Хариет и Дейвид – Дорис залита в извънземни теории, че Бен идвал от друга галактика, че не бил човешко дете, че… и че… След 12 години Лесинг пише още една книга за този герой, в която тотална разочарова читателите си.

Защо е необходимо Бен да бъде мистифициран? Не ни ли стига Йети?

Не може ли Бен да остане Бен, несбъднатата мечта на едно семейство, ала истинска, реално несбъдната мечта. А не някакъв праисторически вид, който е наше минало-бъдеще и какво ли още не…

Понякога краят трябва да остане отворен. По-добре недовършен, отколкото напудрен, дълбоко мегаломански, изкуствен.




Гласувай:
0
0


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: mimogarcia
Категория: Новини
Прочетен: 866679
Постинги: 1014
Коментари: 696
Гласове: 674
Архив
Календар
«  Юни, 2020  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930