Прегърбен в стаята опушена,
смирен и тих служител бях…
Сега ми идва да се разкрещя:
имам нужда чувствата си
най-сетне на някого да споделя.

Не ми се тръгва, не ми се занимава с друго…
Избор нямам.
Имал ли съм някога възможност да избирам
сам съдбата си изобщо? Отговор така и недочаквам.
В кутия прашна спомените си събирам и
от разпадналата се сграда бавно се отдалечавам.

Свободен вече съм – ще получавам пенсия редовно.
Заплатата няма да се бави, но самотата бързо ще ме претопи.

Друг ще бъда. Друг. Но същия работохолик.

Автор: Мимо Гарсия / всички права запазени за http://www.mimo.bg