Трупа „Гами” остана с двама възпитаници и ако трябва да съм честен, макар да се очаква да имам някаква тъга, не мога да скрия, че съм щастлив, защото това свиване настъпи с една тотална нова концепция, която имам за живота си занапред.

Пораснах в театрална школа в периода 2009 – 2014. Ходихме по фестивали, печелихме награди. Напуснах заради творчески различия. После пробвах в друга школа, не се сработихме с ръководителката, макар че години по-късно се засякохме на фестивал (аз вече като режисьор на детски спектакъл) и мръсно не съм усетил от нейна страна, напротив. Адмирации за което!

След това се занимавах с режисирането на дебютния ми филм (силно казано филм, ама все пак) „Насалевци: Бедни срещу богати”, а след това създадох онлайн предаването „Поле за отговори”.

Дойде време да кандидатствам и се колебах между право (заради баба ми, която бе юрист и съставител на арбитражни сборници, и как с нея гледахме формати като „Съдия Джуди”, но баба, Бог да я прости, ме посъветва, че това не е моят път), актьорско майсторство и журналистика. Избрах последното и изобщо не съжалявам, защото в рамките на четири години имах досег до невероятни преподаватели и възможност да пиша много, което обожавам.

С правото, хаха, в един момент се пооткрихме, като ме избраха след процедура за съдебен заседател.

А през 2024 г. Галина Нинова ме върна към театъра, като ме покани да режисирам детския спектакъл „Когато куклите не спят” с участието на нейния клас. (Тогава намерих сили и да пусна филма ми „Алцхаймер между баба и мен”.)

След края на проекта в училището през юни 2025 г., желанието на Галя и мен да продължим каузата, доведе до планове за трупа „Гами”. Поканихме и Габриела Кунчева, с която междувременно бяхме адаптирали и изиграли спектакъла по моята книга „Уплашен от себе си: Дневникът на Крум”.

Имахме премеждия в търсене на зала, накрая бяхме приютени в читалището на Красна поляна и започнахме през ноември 2025 година.

Междувременно се върнахме да работим и в училището на Божурище с част от децата.

Като се замисля за тези близо две години досег пак до театъра съм не малко навътре финансово (таксита София – Божурище – София; спане и път за фестивал във Велико Търново; плащане за пътни на ансамбъл за Божурище; наеми за Божурище; таксита до Красна поляна; откриване с бонбони и пицар за Красна поляна; рекламни флаери за Красна поляна; рекламно видео за Красна поляна; перуки и други реквизити за Красна поляна; подаръци за Божурище и Красна поляна; почерпки за Божурище и Красна поляна) и яко нерви имах (инцидент без наша вина в читалището на Божурище и разиграване да се обяснявам; тотално несправедливо обвинение от родител в Божурище, че съм бил забранявал на някого да участва в заравяне на капсула на времето; напускане на колега по средата на нищото в Божурище и Красна поляна; напрежение между децата в Красна поляна и опит за справяне със ситуацията посредством разиграване на своеобразен „Съдебен спор” и сплотяване чрез настолна игра като „Монополи”; задкулисно напускане в Красна поляна).

Буквално като тегля чертата не би трябвало изобщо да се радвам, че съм се върнал към това изкуство, но не, не е така.

Защото благодарение на цялото това изпитание аз разбрах, че Габриела Кунчева е истински приятел, който насаме можеше и да ме критикува (ах, колко беше права за това), че се раздавам прекалено и че няма да бъде оценено, но ми бе постоянен гръб и подкрепа!!!

Срещнах и родители, които мога да оценя по един начин: перфектни!!! И да, няма перфектни хора, но има перфектни родители – такива, които обичат детето си и го подкрепят!!!

Срещнах и деца, които просто ми доставяха истинско удоволствие да работя с тях, тъй като влагаха усилия да обогатяват сценария, да научат идеално репликите, да изиграят ролята без забележки, но най-вече: горяха във времето за репетиции и не се сещаха да щракат по смартфоните!!!!!!

Всичките гадни моменти също така ми дадоха безценен урок, че да, човек трябва да е здравословен егоист!!! И като добавим върховният егоизъм на майка ми да не се лекува три години и да си трае за завърналия си рак, което ми докара още много нерви и напрежение, новата ми концепция е да мисля на първо място за себе си.

Цял живот съм бил people pleaser /буквално: човек, който угажда на другите/ (не обичам чуждици, но и най-горе, и тук ги използвам, защото така го усещам), но ми писна, ама много, много ми писна!!! Адски ми писна!!! Не издържам повече, наистина!!! И се променям…

Връщам се в спомените как помагах на състудентка през цялото ни обучение, а после бях набързо забравен.

Как създадох бизнеса на дама, която изведнъж се отрече от мен преди две години, защото участието ми в риалити може да ѝ навредяло на работата и явно, за да си измие съвестта ме потърси наскоро, за да изкаже съболезнования за майка ми.

И много други случаи мога да опиша, но стига толкова.

Радвам се за тези хора искрено, имали възможност да познават един наивен Мимо Гарсия и да се възползват от него.

Каквото беше, обаче, беше. Дотук!