Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.04 14:28 - Да ръкопляскаме на белите престилки? Добре, благодаря им, че ме оставиха без баба
Автор: mimogarcia Категория: Новини   
Прочетен: 567 Коментари: 12 Гласове:
6


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
Преди малко разбрах, че баба ми е починала. Едва за 18 дни некомпетентните, немарливи и безскрупулни лекари, сестри и санитари я убиха. Една година ни повтарят как трябвало да ръкопляскаме на медиците. Добре, слушам и изпълнявам. Благодаря им от все сърце, че ме лишиха от нея…

Вижте, приятели – внушиха ни, че нямаме право да критикуваме белите престилки. Длъжни сме, видиш ли, да им се покланяме, да им целуваме ръка, да си затваряме очите, когато се държат лошо с нас или ни лъжат в очите. Е, съжалявам, но аз изобщо не желая да се вписвам в този конформистки дух. И ще започне настоящия материал със следното: напълно разбирам онези, които пребиват лекари. Имам приятели от това съсловие, може би ще ми се обидят, тяхна си работа. Не мога да си кривя душата. Това чувствам, това пиша. Но и как да друго да изпитвам, когато взеха баба ми жизнена, а я върнаха жив труп!

29-ти март 2021 г., понеделник, ще го запомня завинаги. Като всеки един ден, с изключение на уикендите, когато съм на вилата си, минах да видя баба ми и дядо ми. Да им занеса храна. Да си „поговорим“. Последната дума я слагам в кавички, тъй като баба ми от 2017 г. бе с Алцхаймер, довел до деменция – сериозно и необратимо невродегенеративно заболяване, което буквално изтрива спомените, както и възможността да се създават нови такива. Ала ние – дядо ми, аз, полагахме безкрайни грижи тя да е максимално „нормална“ – поддържана: подстригвах я, боядисвах я, той ѝ режеше ноктите, даже викахме у дома маникюристка (трудно бе да намерим такава, защото повечето отказваха, тъй като е болна, дърпа си ръцете, не разбира). Водихме я в Банкя, на море. Четях ѝ книжки, опитвах се да ѝ припомням случки от детството ми. С дядо ми я водихме и на двугодишна новаторска терапия, измислена в и финансирана от Германия, в „Токуда“. Честно казано, не очаквах, че ще за нея ще има ефект, но инвестирахме време, усилия (тя се страхуваше да е в болница и разигравахме цели спектакли, че отиваме на друго място), пари (за таксита или бензин; за хранене в ресторанта на последния етаж), надявайки се, че ще се открие някой ден лек и няма на никого да се налага да минава по този болезнен път като нас…
29-ти април бе обикновен ден. Бях купил свинско със зеле, питка, тортичка (тя обожаваше сладко и аз съм се метнал на нея). Изведнъж вилицата ѝ падна, пръстите ѝ започнаха да треперят. Сетне цялата китка, после ръката до лакът, след още малко до рамо и накрая цялото тяло. Тресеше страшно много. По обща култура реших, че има ниска кръвна захар. Макар че непрекъснато ѝ я мерехме, имаме два такива апарата заради дядо ми, който е диабетик, и винаги показанията ѝ бяха в нормата. Но реших, че може да се случва това. Сложих ѝ захар под езика – знам, че така се прави, така сме спасявали многократно бившият приятел на майка ми от кризи. Треперенето не спираше. Зазвънях на Спешна помощ. Панирахме се с дядо ми. Чудех се какво да правим!

Заради наглостта на Спешна помощ днес нямаше да съм жив или можеше да съм повреден. Тогава неколкократно майка ми се молела да дойде екип, защото съм с 41-42 градуса температура, че съм припаднал, те са отказвали. Когато е дошъл, лекарят е казал, че е възможно да имам увреждане на нервите, но Слава Богу съм извадил късмет. Оттогава не тая топли чувства към тях. Имал съм и други преживявания с тях – не са идвали, когато мои близки, съседи са били зле и аз като на икона съм им плакал, че може би ще изпуснем човека.

Този път момчетата, които пристигнаха, бяха на ниво. Имаха топлина в душите, не отписваха баба ми, защото е на 80-годишна възраст. Измериха ѝ пулса – 200. Сложиха и четири инжекции, за да ѝ спадне пулса. Помогнаха ми да я изведем от апартамента. Качихме я на носилка, закарахме я в линейката и започна великото обикаляне. В първата болница присъствах на изключително грозен спор. Отвратих се! Една нагла докторка, изглеждаща като хлебарка, която трябва да бъде смазана с чехъл, започна да се разправя с доктора от линейката. Заяжда се с него – какво ѝ имало на баба ми според него, а какво ѝ нямало на баба ми според нея, той бил ли изобщо завършил висше образование! Седях и възмутено наблюдавах тази пародия на лекар. Изведнъж на тази „умница“ ѝ хрумна да прави на баби ми тест за прословутия COVID-19 при все че баба ми имаше всички симптоми на инсулт. Тестът излезе положителен и тя вместо да реагира адекватно, помагайки на баба ми, ни запрати да търсим друга болница заради „опасния“ вирус.

Пак се започна обикаляне с линейка. Тук не я искат, там не я. Накрая акостирахме в една болница и там лекарят от Спешна помощ нададе вой какво е това безобразие. Та я приеха. Сега осъзнавам, че направих непоправима грешка. Позволих им да я убият като я вкарах в болница!

Сега прилагам две снимки. Първата е от датата на приемането на баба ми в болницата – 29-ти април. В линейката, чакайки оформянето на документи за постъпване. Тя се съвзе след инжекциите, пулсът ѝ спадна, даже започнахме да се шегуваме.
Втората снимка е от вчера. Ще Ви разказвам за 16-ти април надълго и нашироко след няколко реда. Но искам да видите разликата. Ако така някой излиза след лечение, то по-добро изобщо да не е постъпвал!

image

На първата снимка може да видите и че баба ми е с маска. Нахлузиха ѝ намордника, та да не ги заразяла. Аз вече бях карал COVID-19 без симптоми – „страшната“, прокламирана от мисирките, чума, видиш ли, дори ми даде възможност да пренасям кубици дърва на вилата.

image image

Впрочем не аз заразих баба ми и дядо ми. Това бе отдавна моето минаване през „опасността“. Баща ми ги е заразил. Но това няма никакво значение, защото тъпият измислен вирус нямаше нищо общо с проблемите на баба ми – тя си имаше проблеми и с мозъка, и със сърцето. Дългогодишни. Но за „скъпите“ лекари всичко извън Ковид не е болест…

image

Именно защото нищо извън Ковид не е болест за тях – я мушнаха в Ковид отделението. И дотам! Вчера си я получих ей така – виждате снимката горе. Това бе не човек, а труп! Знаете ли… В последните 10 от тези 18 дни дори не звънях на болницата да питам за информация. Защото първо, се гавреха с мен – уж има залепен час кога е удобно да се обадиш, но когато набереш – са все недоволни и ту те навикват, че е трябвало по-рано да ги търсиш, ту по-късно; второ, монотонният глас на отговарящите ме убиваше. Всеки път ми повтаряха, че тя била объркана и им било трудно да комуникират с нея. ПЪЛНИ ДЕБИЛИ! Как пък не разбраха за тези седмици тези кретени, че хората с Алцхаймер са така бе?! Питах, задавах въпроси, дежурното диктуване на кръвно, сатурация и повече не знаем.

Подиграването с баба ми, с мен вчера достигна връхна точка! Звънни ми телефонът към 6:30-7. Някакъв доктор ми казва днес да дойдете към 13:30-14 да си вземете бабата. Малоумник! Кой се обажда от днес за днес, освен идиот?! Аз завчера бях във Варна по ангажимент. Ами ако бях там? Дядо ми – съпругът ѝ също е в болница (затова след малко), баща ми командировка.
Та този тъпак ми обяснява, че за да я изпиша ми трябвало линейка. Започнах да търся. Намерих. След това имах онлайн лекции (малоумното дистанционно обучение заради „опасния“ Ковид – единствената болест на земята за докторчетата). Обядвах и точно в 14 без нещо бях в болницата. Приемащите пациенти нищо не знаят. Охраната и те. Напред-назад крача. Някаква санитарка ми вика „А, стой тук, ще я свалят след малко“. Зачаквам. Частната линейка ме пита какво става, други клиенти ги търсят. Казах им да ходят да вършат работа, тъй като нямам представа какво и кога ще се случва. След половин час някакъв дрисльо стажант-лекар ми нервничи, че ме чакал да ми даде някакъв документ. А нервничи, защото съм си позволил, моля Ви се, да отиде да се изпикая. То това е престъпление за тях, да им „откраднеш“ от безценното време… Задавам му въпрос какво става, кога ще я свалят. Промълвява „Чакай“ (за ТЕ-то забравя; то към нас, плебеите, никой не се обръща на Вие). Замръзвам във фоайето. За да ни вардят от „опасния“ Ковид учените лекари настинка, менингит ни осигуряват.
И сега дръжте се да не паднете! След два часа две санитарки си тръгват и ме запитват кой съм, що седя толкова време. Повтарям за хиляден път – „Чакам да свалят баба ми“. О, плясва едната с ръце, то Вие трябва да си я свалите, няма кой, всички си тръгнахме! Не вярвам какво чувам… От цяла камара безполезници няма кой да свали баба ми! Набирам линейката – те се дърпат, не можело да ходят в Ковид отделение. Прихвам – от безсилие, но и от извода, че журналистите са си свършили работата – наплашили са хората от „смъртоносния Ковид“, заради който някакви малоумници обикалят улиците с по две маски, че и латексови ръкавици нахлузват! Е, за повечко пари, разбира се, се намира екип, който влизал в Ковид отделението. Тук се успокоявам – май не са си загубили от частната линейка акъла, а просто искат да изкарат повече пари. Знам, знам, знам, че от моя джоб излизат кинтите, но по-добре, отколкото да осъзная, че живея на една планета с безмозъчни сърни.
Качваме се и какво заварвам?! Труп. Баба ми – зарязана, забравена. Прикипява ми. Идва ми да удуша някой лекар. И сигурно щях, но то няма никой. Няма дори кой да изключи баба ми от системите. Няма. Добре че момчетата от частната линейка могат туй-онуй, та я разкачат. А тя – миличката, горката, съсипана. Не прилича на човек. Видяхте я горе. Боклуците в бели престилки са я убили!
Една жена – съседка по легло на баба ми, гледа тъжно и ми вика „Младеж, младеж, откакто са я вкарали не са я обърнали, не са я погледнали, сигурно има декубитални рани! Ако ми бяха в ред краката, щях да я обръщам“. Насълзяват ни се очите на двамата. Двама непознати, но и двамата поразени от лекарската жестокост. За лекарите всичко се свежда до пари. Източваха пътеки, благодарение на баба ми, 18 дни и като не можеше повече я шутираха. Дори не намериха кой да я свали.

Вчера успях да се стегна. Но тази нощ седях и ревах. Бях се свил на фотьойл, бях прегърнал нейната любима шапка и плачех. Сега докато пиша пак плача. Знаете ли какво е да разберете, че баба Ви – най-скъпата Ви, е било захвърлена като непотребен предмет от коравосърдечните медици?! Че никой не я обръщал да не получи рани… За близо три седмици не се е появил поне някой с капка морал да си каже абе на тази жена органът кожа как ще издържи в едно и също положение?! ИЗРОДИ. Казвам го. Повтарям го. И няма да спра.

Щастлив съм, че баба ми бе с Алцхаймер. Щастлив съм! Защото ако не бе щеше да осъзнава, да се мъчи. За мен лекарите са садисти. Но с нея не успяха. Тя просто не усещаше изтезанията, на които са я подлагали. Но аз ги. Е, повярвайте – не съм човек на насилието, но си представях… признавам си, представях си тази нощ, дори не знаех, че само след няколко часа няма да е вече жива, но си представях как ги връзвам тези лекари като в „Убийствен пъзел“ и ги изтезавам. Да видят какво е да си забравен и плътта ти да изгнива. Но после си казах, че им пожелавам дълъг живот. Много дълъг. Дълъг живот, но не и здраве. Нека се мъчат дълго. Нека страдат. Нека дадат всеки източен лев от пътека за лекарства за себе си, но да не могат нито да се излекуват, нито да притъпят болката. Да ги влудява тази болка. Както мен мисълта, че съм оставил баба си в ръцете на убийци! Не знам с тази мисъл как се живее, как ще живея…

Вчера като я свалихме, с момчетата от частната линейка я закарахме в хоспис – с лекар, кислород. Знаете ли какво ми казаха там? Баба Ви е пресушена. Живецът – водата в клетките, го няма. Никой не я захранвал, никой не ѝ напоявал устните с вода. Аз знам защо. Защото просто нямаше как да дам подкуп. Да дам на този лекар, на онзи, на тази сестра, на онази. Нали заради Ковид няма свиждания, не може да се качим при лекарите, те остават на сухо и съответно и близките ни така. Преносно и пряко.

image

В хосписа ми дадоха надежда вчера. И им благодаря. Имах нужда. Имах нужда от време да се съвзема, поне дотолкова, че да не получа някой удар. Дадоха ми една нощ. Днес говорих с лекарката от дома. Тя каза, че просто не са могли да ѝ вдъхнат живот, толкова суха – като пустиня, е била. И как да е иначе? С деменция никой не я погледнал. Не е могла да претендира. Те и по телефона така ми отговаряха за нея – вяло.

Чудя се откакто я диагностицираха с Алцхаймер, сега пък съвсем, как може да сме толкова сбъркани, че да допуснем, че Бог има?! Баба ми вярваше. Вярваше. Четеше Библията. Всъщност, когато взе едно наследство преди години, го раздели – за строежа на един храм и за дом за сираци. Молеше се всеки ден. Дори накрая на живота си забравяше кои сме точно, бъркаше ни, но молитвата си не бъркаше. Помагаше на всеки. Нямаше човек, на когото да е сторило зло. И мен така е учила. И тя, и аз сме такива – наивници, дето подават ръка, но когато те имат нужда – на тях няма кой…

Само веднъж баба ми изневери на Библията. Във връзка с моята сексуална ориентация. Тя бе първият човек, на когото признах. Беше ми най-близка. Каза от вярата се отказвам, от внука си не. Обичаше ме много! Ще Ви разкажа нещо смешно, но доказващо колко ме обичаше. Бях дете, много малък, и гледах по телевизията някакво предаване, реклама ли бе, където се виждаше как плъх пропълзява от тоалетната чиния, докато човек е седнал на нея. Изкарах си акъла. Отказвах да ходя до тоалетна по голяма нужда. И накрая тя седна на едно столче до мен, до тоалетната, за да ми пази страх. Седеше, а аз ходех спокойно и след няколко дни преодолях това. Кой би го направил?! Само тя, любимата ми баба. Когато оставах при нея и дядо ми да спя – ми правеше трон от възглавници на дивана, както и специално слагаше завивки да не ми духа на гърба от стената.

Никога не съм имал приятели. Още по-малко пък хора близки на моята възраст. Откакто във втори клас съученици скочиха върху мен и ми счупиха ръката, никога не съм обичал да дружа с младежи. Баба ми бе истински приятел. Споделях ѝ всичко, даже след като деменцията се появи.

Толкова е тъжно, че тя помага на всички, а когато започна да забравя, всички нея „забравиха“. „Приятелките“ ѝ, за които залъка си даваше (буквално, една от тях мъжът ѝ е бил в затвора и тя е била плътно до нея тогава) спряха да я търсят. Гадната ѝ сестра, която почина през ноември миналата година, и която цял живот я използваше – да ѝ препише 1/2 от бащиното им жилище, изплатено от родителите им след като шибаните комунисти ни открадват къщата в квартал „Иван Вазов“, да ѝ помага след като овдовява, да ѝ гледа осиротелия син, после нея да гледа като остаря, защото бе родена 1932 г., сиреч 8 години по-голяма от баба ми, щом баба ми вече не можеше да ѝ върши работа, спря да се интересува от нея!

Ако има Ад и Рай, спокоен съм. Баба ми със сигурност е в Рая! Една книга пишех за нея, но все отказвах да я издам, докато е жива, но сега съвсем скоро ще го направя. Тя е важна. В много аспекти. Може би ще ни помогне да не сме такива будали!

image

Искам и ще запомня баба си – усмихната и подкрепяща всеки! Тя ми даде много. И аз се заклевам, че в нейна памет няма да се откажа да се боря за каузите, в които вярвам – човешки права, равнопоставеност, истинско правосъдие, човешко, а не търгашеско здравеопазване.

Бабче, ще те помня винаги! И ще следвам завета ти – да бъда добър и щастлив!

image

Сега ще решат, че ще падна духом. Но не. Сестрата на другата ми баба умря от рак, със счупен гръбначен стълб. Лепяхме ѝ морфинови лепенки. И тя казваше: „Яжте, пийте, пътувайте, общувайте, докато можете. Ценете живота!“. Та, аз го ценя. Имам много важни проекти, в които вярвам, и ще продължа да разработвам и в името на баба.

За дядо ми борбата продължава. Той, който има ХОББ, диабет, стент, също бе заразен от баща ми. Тъпата ни лична докторка, на която през годините плащахме по 20, по 50 лева на посещение, отказваше да го прегледа, макар че тъпата овца се бе ваксинирала, та чакахме, чакахме, стана късно. Сега е в болница. Не знам дали ще прескочи трапа…

Внушенията за страшен вирус са неверни. Но лечение е необходимо. Когато джипитата не вършат нищо, а в болниците – по думите на служителите на линейки, искат да настаняват млади без тежки симптоми, за да точат пътеки, няма как да не е трагично положението.

Аз оставам радостен, че имах такава баба, а и такъв дядо. БЛАГОДАРЯ ИМ!




Гласувай:
7
1


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

1. rosiela - Моите искрени съболезнования.
17.04 14:58
Горкичката. Каква усмихната жизнена жена е била.
Всички твои грижи са били и мои, въпреки че близките ми не са имали тази коварна болест, но вършех всичко това с търпение и малко избухване, като ми идваше нанагорно.
Да почива в мир, милата.
цитирай
2. rosiela - Аз от лекари
17.04 14:58
бездарие не съм видяла. Не знам какво да кажа.
цитирай
3. radostinalassa - Вярвай си
17.04 16:57
Преди не приемаха хората с грип в болниците, за да не заразяват другите пациенти.а сега е шоу - днес тестът е /+/, утре /-/, а после /+/, за да има КП.
цитирай
4. radostinalassa - При соца не приемаха болни с инсулт..
17.04 16:58
над 75 години. Но тогава имаше много хора, а сега сме 6 млн.
цитирай
5. miri479 - Моите
17.04 17:23
съболезнования...
цитирай
6. apostapostoloff - Господ да ти е на помощ, ако ТИ
17.04 17:31
сега се разболееш. Направо ще ти разпорят ...
цитирай
7. mimogarcia - Благодаря Ви много! Дано сега сте намерила време за себе си, за душата си. Аз също това сега се опитвам да направя!
19.04 14:37
rosiela написа:
Горкичката. Каква усмихната жизнена жена е била.
Всички твои грижи са били и мои, въпреки че близките ми не са имали тази коварна болест, но вършех всичко това с търпение и малко избухване, като ми идваше нанагорно.
Да почива в мир, милата.

цитирай
8. mimogarcia - Късмет сте имала! Аз съм виждал много. Включително и хематом заради лошо поставен гипс... Да пази Бог!
19.04 14:40
rosiela написа:
бездарие не съм видяла. Не знам какво да кажа.

цитирай
9. mimogarcia - Така е... За пътеката е борбата им...
19.04 14:40
radostinalassa написа:
Преди не приемаха хората с грип в болниците, за да не заразяват другите пациенти.а сега е шоу - днес тестът е /+/, утре /-/, а после /+/, за да има КП.

цитирай
10. mimogarcia - Благодаря Ви много!
19.04 14:41
miri479 написа:
съболезнования...

цитирай
11. mimogarcia - Те вече ми разпориха душата. "Гледката" ще бъде с мен до края! А иначе сте прав - и отмъстителни са.
19.04 14:42
apostapostoloff написа:
сега се разболееш. Направо ще ти разпорят ...

цитирай
12. apostapostoloff - Утехата е една- когато човек на
19.04 18:14
80 години с Алцхаймер получи инсулт, той обикновено умира. Така е то- в края на живота си повечето хора умират най- вече от инсулти, инфаркти и рак.

В този случай те явно са успели да овладеят инсулта. Обаче инсултът съсипва тотално изтощения до краен предел стар организъм.

Верни на тяхната клетва лекарите са удължили живота на бабата, като са и дарили още някой ден мъчителен живот.

Това ми каза мой приятел, който е професор по медицина, след като споделих с него този случай.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mimogarcia
Категория: Новини
Прочетен: 1048078
Постинги: 1245
Коментари: 1106
Гласове: 781
Архив
Календар
«  Май, 2021  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31