Разпознавам в гръб преподавателката си – снима документи на ксерокса в книжарницата. Радвам се, че ще може да си поговорим. Приближавайки се към нея, съзирам бастун канадка, подпрян на витрината. Поглеждам към краката й, Слава Богу, няма гипс. Предполагам, че може да се е подхлъзнала и да е изкълчила глезен. Заставам до нея с усмивка и я поздравявам. Нещо този път е различно. Получавам кратък отговор, а от обичайната й ведра физиономия няма следа. Забелязвам, че е притеснена. Пръстите й нервно барабанят по стъклото, а очите уплашено се местят ту към принтиращата машина, ту към бастуна. Опитвам да си обясня причината за поведението й – не съм дал повод за влошаване на отношенията ни. Сигурно бърза.
Докато се готвя да задам въпроса кога е паднала, ми хрумва да я окуража с думите: „Поне е малкият дявол, нали няма счупено!“. Ще ми да я разсея, да я видя пак засмяна. Докато разсъждавам какво да кажа, как да преодолея тягостната атмосфера, книжарката й подава готовите копия. Прочитам, че на най-горния ред пише „Епикриза“. Убеждението ми за преживян инцидент се затвърждава. Преподавателката ми връща листата обратно и изисква по още едно копие от всичко. Слисаната, но любезна служителка я пита: „Сигурна ли сте? Пребройте пак колко Ви трябват. Вече имате оригинал плюс три дубликата?“. Преподавателката ми припряно откликва: „Да, трябват ми!“. После се обръща към мен, поглежда ме за първи път, откакто съм прекрачил прага и възкликва „Бързаш, недей да чакаш, свърши си работата“. На мен ми трябва само една химикалка и ако някой друг направеше подобен жест, щях да го приема без колебание, но как да прередя жена, и то моя учителка?! Любезно отказвам и от неудобство си изваждам телефона. Не влизам нито в социалните мрежи, нито в интернет. Просто въвеждам паролата и отключвам, после заключвам и пак отключвам, заключвам. Опитвам се да се пренеса другаде. Чувствам се нежелан.
След 10 минути, сторили ми се като часове, копчето на телефона ми е почти разбито, а книжарката най-накрая е приключила. Преподавателката ми небрежно прибира листата в чантата си и я премята през рамо. Грабва пластмасовата чаша с кафето си, но изведнъж я оставя обратно. Пресяга се за бастуна, който се хлъзга по плочките, но не пада. Подпира се на него. Обръща се към двама ни, гледа към пода и промълвява тихо: „Моля, изхвърлете чашката, тя напитката изстина. Довиждане, лек ден“.
След това бавно тръгва с вдървена, мъчителна походка. Стига до вратата, отваря я със свободната си ръка и излиза.
Разбирам защо не взе кафето. Трябваше или да го задържи със зъби, или някой от нас да й услужи със задържането на вратата, а тя не иска да се чувства зависима.
Разбирам и защо искаше още копия. Не те й бяха нужни, а искаше да спечели време.
Разбирам защо ми предложи да мина преди нея. За да не видя колко трудно се придвижва.
Иска ми се да изтичам след нея, да й споделя, че и аз съм си чупил крайници – двете ръце, и че ще мине, ще мине…
Последното явно съм го казал на глас. Книжарката издайнически се навежда над витрините и ми казва „Няма да й мине. Прочетох – има множествена склероза“.
При споменаването на диагнозата се сещам за актрисата Селма Блеър, за актьора Георги Стайков.
Чел съм мъничко за тази болест, но очевидно недостатъчно. Ето защо думите „Няма да й мине“ ме стряскат.
По-късно се разхождам. Срам ме е, че нея я е било срам от мен. Явно, не съм оставил в нея впечатление на човек, който никога не би се присмял. Вината е моя, но в съзнанието ми изникват много въпроси без отговор. Дали като общество не дискриминираме болните???!!! Чувстват ли се те приемани или само съжалявани???!!! Поставяме ли граници между нас, здравите, и тях,болните???!!! Защо едни се чувстваме вечни???!!! Нямам отговори… Нямам. Просто ми се ще хората да не бъдат сочени, одумвани, изключвани.
