Изсъхналото грозде ме подсети за липсата на съседа, когото всички наричахме Дионис . Този мъж до последно поддържаше асмата – подрязваше я, пръскаше я, връзваше я. Грижеше се за нея като за малко дете. От приказките по негов адрес разбирах, че инак за кратко време е имал шанс да се изявява като баща, но за съжаление съпругата и рожбите му загинали в катастрофа, когато той бил едва на 45. А ние, съкооператорите, го загубихме, когато бе на 85.
Чистеше стълбите, поливаше цветята във входа, смазваше пантите на вратата. Беше същински портиер без заплата. Крачеше нагоре-надолу непрестанно – помагаше на майките да внесат количките си, разнасяше по апартаментите пазарските торби на бабичките, поправяше колите на мъжете. Всички го чувствахме като баща, като дядо, като приятел. Нямаше човек, който да не му се оплаква от проблемите си – я за претарашено мазе, я за развалил се хладилник, я за ожулена броня на автомобил. Дионис беше добър другар, винаги имаше време, не спореше, не иронизираше, седеше на пейката, слушаше внимателно и накрая казваше – „Бели, бели, бели кахъри, та бели! Това туй нищо не е!“. Никой не смееше да спори, защото макар Дионис никога да не споделяше за покойното си семейство легендата се предаваше от етаж на етаж, от поколение на поколение. Той може би подозираше, че знаем, че го одумваме не с лошо зад гърба му, но бе горд, много горд. Не обичаше да бъде съжаляван. Не, не че прикриваше емоциите си – плачеше при всяко раждане на ново съседче и при всяко погребение на стар съсед. И в двата случая заделяше от пенсията си и помагаше с повече, отколкото можеше да си позволи. Но темата за семейството му бе табу. Веднъж само го попитаха директно. Случи се по време на една олимпиада, пред блока бяхме изнесли телевизор и гледахме задружно. Една любезно любопитна наемателка запита: „Дионис, какво се е случило със семейството ти?“. Парализирахме се. Очаквахме той да се разсърди, да викне, да се прибере. Но той с усмивка рече: „А къпе се, къпе!“ и посочи ближещата се наблизо котка.
Същата, която тичаше сега по лозата.
Тази маца бе спътницата на Дионис. Докато той се грижеше за асмата, котката го следваше от клон на клон. Дионис й говореше, разправяше единствено на нея тревогите и болежките си. Тя нямаше как да му отговори: „Туй са бели кахъри“. А и да можеше, нямаше да му каже това, защото Дионис й разказваше за съдбоносната нощ, когато един пиян му отнема жената и близнаците. А в по-късните години й споделяше за болките в сърцето и как скоро, скоро ще види близките си пак.
Когато Дионис почина, завеща лозата и котката на нас, съседите. Признавам си, изоставихме асмата. Уж щяхме да я варосваме, уж щяхме да продължим да се грижим за нея, но незначителните дертове взеха превес.
Ала не забравихме котката. Дори мога да каже, че тя ни сближи още повече. Грижите за нея в името на Дионис прекратиха и вечната война между Иванови и Георгиеви.
Ето как стана това.
Една зима котката се разболя и чудо невиждано – Мериам Иванова, внучка на леля Мара, и Джордж Георгиев, внук на чичо Гошо, заедно поведоха котето на ветеринар. Преди години Мара обвинила Гошо в кражба на няколко буркана зимнина и двете фамилии десетилетия се разминаваха по етажите като призраци.
Отначало Мериам и Джордж пътували в автомобила мълчаливо, но когато докторът съобщил, че котето ще оцелее, радостно се прегърнали.
По-късно коментирахме, че благодарение на Дионис разбрахме нещо толкова просто – кое е важно и кое е маловажно в живота.
