Мой читател ме подтикна към тази публикация със следния коментар:

Да разбирам, че смяташ да живееш като гостенин на тая земя? След теб и потоп? :-)
Мимо, на единици хора е писано да останат в спомените на другите с любов и преклонение.
За нас, останалите, се надяваме да си спомнят по този начин децата и внуците ни.
ТИ КЪДЕ СИ В ЦЯЛАТА КАРТИНКА?

За него продължава да е странно, че не желая деца. Разбира се, отговорих му. Получи се „искрено и лично“. Смятам, че такъв тип дискусии дават поле за дълбок размисъл.

Това, „след теб и потоп„, съм го чувал и друг път. Иронично съм отговарял, че по-скоро трябва да е „след мен и безводие“. :D Все пак водата става все по-дефицитен ресурс, следователно по-правилна е тази формулировка.
Ами, няма лошо и така да го приемам – след мен „и потоп“, макар че не се замислям за това, защото се разпростирам в границите на собственото си съществуване – личният ми житейски път и идеите, в които вярвам и искам да реализирам.

Много са ми полезни коментарите, независимо от кого. Твоите ми допадат, защото ме карат да разсъждавам по-дълбоко, да се вглеждам навътре в себе си. И да – В КАРТИНКАТА на моя живот съм централен образ, даже бих казал единствен с разните му там преминаващи допълнителни фигури – човеците, които срещам по пътя. Никога не съм се вълнувал от чуждото мнение за мен. Може би си живея в мой свят, в който съм си аз, а останалите хора са просто елементи на по-кратки или по-дълги застоявания на собствената ми спирка.

Чувствам се прекрасно сам. Мога с дни, ако не се налага, да не говоря с друг. Сам си ходя и на кино, и на театър, и на ресторант. Сам обичам и да си върша дейностите в университета, на работа, в проекти, в които участвам. Не че не мога да се сработвам, напротив получава ми се, защото проявявам толерантност към всеки в колектив. Но се чувствам ок и сам.

Може би, ако имам някакъв грях, това е, че прекратявам комуникация. Безброй пъти се е случвало в един момент да спра да вдигам телефон, да не отговарям на съобщения. Да искам да се сбогувам с някого, без да му кажа сбогом. Не знам, това да не се изправя лице в лице и да помахам за последно може и да е слабост от моя страна, но пък и не ми е основен мотив да постъпвам по този начин. Не ми е. Постъпвам така, защото просто аз нямам нищо като аргумент за пресичане на доброто познанство. Вече единствено изпитвам нужда да си тръгна.

Това го правя основно в личния ми живот. Все пак в професионален план не е така лесно, макар че и там го има. Бил съм в безброй проекти, колективи. В момента, в който някой цикъл приключи, се отзовавам на едно-две „просто да пием кафе“ /впрочем не консумирам тази напитка, на чай съм, но такъв е лафът/, след което бавно, бавно се отдръпвам със „сега съм зает“ и точка.

Редовно съм чувал „Мимо, все ние те търсим“. Хм, а дали искам да бъда намерен?! Понякога да си обуеш обувките и да тръгнеш, макар и на приятно място – да речем културно събитие, е много трудно, когато по-скоро предпочиташ да не си придружен…

Мисълта ми е, че не държа да съм в нечии спомени. По-скоро се опитвам да бъда с положителен знак в собствените ми. Може би съм егоист, знам ли, макар че това е последното, с което бих се описал, тъй като знам на колко много личности съм помагал и помагам – от роднини, през съседи до състуденти и колеги. Знам ли, по-скоро съм си самодостатъчен до степен да искам да поставям бариери дори когато отсреща ме чака човек, който много ми симпатизира.

Естествено, обожавам да говоря много, логореята не прощава, следователно говоря доста с хора, приятно ми е, на всякакви теми, но това е различно от оставането в чуждите спомени, нали?!

За имането на деца, респективно внуци:

1. Имането на деца не гарантира, че те ще те обичат. Извинявай, но помагах на моя близка да води дело срещу дъщеря си, защото я малтретира. Отделно на съседките, които пазарувам, защото децата им не ги поглеждат, признателността на рожбите им в какво се състои?! Че ги чакат да пукнат, за да ги наследят ли?!
2. Имането на деца не бива да бъде, за да има кой да те помни, да ти носи фамилията, да ти продължи гена, да те наследи. Мотивът би трябвало да е осъзната мисия за вдъхването на живот и създаването на нова вселена. Защото за мен всеки човек си е вселена. Когато аз, в случая, не чувствам това за мисия, не се наемам да я правя, тъй като бих отгледал едни тъжни деца, неполучили онази отдаденост, която заслужават. Иначе, обичам да се грижа за хора и семейството ми го знае добре. Но това са хора, които съм усетил. Въпрос на усещане. Битовото не ме плаши. Сменял съм пет години памперси на едната ми баба, бог да я прости, която бе с Алцхаймер. И нека тук подчертаем – че съм я извеждал по парковете, подстригвал съм я, водил съм я на море. А пък много роднини тогава си захвърлят близките в домове, където ги бият истерясали санитарки.
3. Имането на деца не бива да бъде по задължение. Няколко пъти, в предни коментари, си изказвал мнение, че „проповядвам и възхвалявам измислената свобода на жените“. Ами да, защото много жени и днес не са свободни. Биват притискани, например, с очаквания да имат деца. Защо, ако не го искат, не го чувстват?! Плюс че свободата не е измислица, това е най-важното, за да се чувства човек истински щастлив. Категорично няма да се съглася и с „Жените бяха свободни, докато съпрузите им можеха да ги издържат безпроблемно“. Зависимостта от мъж е най-страшната позиция, в която една дама може да се постави.

В заключение, животът е въртележка. Дали ще има признателност към нас или пък след гибелта ще ни очаква потопяване в дебрите на забравата, няма значение. Важно е да стигнем крайната точка на личния път с достойнство.

завихрила тук, докато, обиколя, да чета..тъ..полит. тролове..уви..
...и двамата, с добродан, сте мои приятели..
и, ви харесвам, и ценя многоо..

вие, развивате, всъщност Вечната Дилема, за Идеализъм, и материализъм..

и, да го кажа, направо - мимо, аз съм с две ръце, твоя фенка..
просто, в един момент, ми писна..Реалният живот, с неговата..буквалност..
и комична..категоричност...и, стресирани Хомо хЕлементи...

Благодаря, ето, това, намирам,за полезно и приятно, в този сайт!
/ усмивки от мен, Юлия

Не е особено трудно да накараш децата ти да те обичат. Грижи се за тях, не ги обвинявай за собствените си неуспехи, помагай им с всичко, което можеш и го прави винаги. Изключвам случаите, в които децата са идиоти, защото тенденция към нарастване броя на точно тоя тип има.
Точка втора.
Вселената на децата ти си е тяхна собствена, но... Виж точка първа.
Точка трета.
Децата, Мимо Гарсия, са единственото, заради което човек си струва да живее. Да гледа как един живот се развива и зрее, как от парче месо става нормален човек ;), пожелавам ти го. Няма нужда да ти е благодарен.
В една тривиална ситуация обясних на сина, че изобщо не ми пука за неговото мнение за мен. Мисля, че ме е разбрал, дано.
Последно. Мимо, знаеш ли защо си правя труд да ти пиша?

За да не можеш някой ден да се оправдаваш с "Ми нямаше кой да ми каже".

Това се нарича естествен отбор. Изкуствен отбор е Инквизицията и Ковида. така, че Мимо е прав. И аз ако имах разни болести и уродства нямаше да искам да ги предам на децата си. А те се случиха много щедри, умни и хубави. Гените са си гени. Ако падна, няма да снимат плочката , а ще ме вдигнат веднага. Парите са на втори план в случая.

„Реалният живот, с неговата..буквалност" - именно заради това трябва да намираме време за дебати, за приятни разговори, за както ги наричаш, вечни въпроси.
Благодаря ти много и желая здраве!

Не знам дали е възможно да накараш някого да те обича... Това е усещане. За съжаление, прав си, има нарастване на неблагодарни деца! Но има и много други деца, които ценят и преживяват...

Всеки си има своя вселена, така е. Трябва да уважаваме!

О, съгласен съм, разбира се, децата са най-голямата радост - ти изграждаш нова личност, буквално и преносно - физически и духовно. Човешко сътворение.
За сина ти - убеден съм, че те разбрал. Търкания между родители и рожби винаги има, но това, което остава е свързаността, на друго, много по-дълбоко ниво, извън тривиалните ситуации, както ги описваш. Битовото не е и не може да е над основното: семейството.


Благодаря ти!!! Пожелавам здраве!!!

Ха-ха Подборът, според теб, Ковид нещо ме пропусна. Карах го без симптоми. ;-) Много плиткоумно е това повтаряне за снимките около падането, но как да е.

Как реши да нямаш деца?Би ли осиновил дете?Още си много млад можеш да си промениш мнението.

Привет!
Минали са със сигурност повече от десет години, откакто осъзнах, че не се виждам в модела: връзка с жена и поколение. Не мога да преброя колко пъти са ми казвали: „Мимо, ще си промениш мнението". Десетилетие по-късно съм още по-убеден в това, което чувствам.

Подхождам с голямо уважение към коментара, моля, не го приемайте лично, но не мога да се съглася с това „Как реши". Човек има всички отговори за чувствата си, за желанията си в себе си, но обикновено нарочно или ги прикрива, или се самозаблуждава. Хората обичат да търсят магичното в интуиции и тем подобни, а това са просто моменти, в които на повърхността излиза „вътрешният аз" - онзи, необременен от какво трябва да бъде според общество, порядки. Този същият „вътрешен аз" ни предупреждава, например, за неподходящи хора, за които ние нарочно сме си сложили розовите очила и се правим, че им вярваме, търсейки близост, истинска, която никога няма да открием, съответно получим, защото те не са способни да ни я дадат.

Връщайки се към основния въпрос, човек не решава иска ли да има деца. Това е усещане. Добре го знаеш. Е, за съжаление, много жени и мъже стават родители заради очаквания на роднини, съседи, също защото търсят доказване през следването на общоприетото. Тези родители всъщност не са родители, не и пълноценни такива. Майки и бащи на хартия, нищо повече.
Заради това много деца растат без да опознаят родителската обич, истинската такава. Може да помилваш едно дете, да го прегърнеш, да го обсипеш с подаръци, но ако не е от сърце, то веднага ще разбере. Децата са изключително интуитивни. Дете, необичано или обичано единствено декларативно, става несъстрадателен възрастен, понякога и даже откровено агресивен.

Всичко това може да бъде избегнато, АКО хората, преди да станат родители, се запитат откровено искат ли дете или не. Изглежда лесно на думи това упражнение, ама този монолог, или по-скоро личен диалог със съвестта, е адски труден. Насложени с векове очаквания не се борят лесно.

Когато, преди пет-шест години, заговорих/записах на тази тема, имаше бурни реакции - и сред познати на живо, и онлайн. „Чудно нещо, какво толкова ги дразни личният ми живот, какво ги засяга", си мислих в началото. Бях наивен, признавам. По-късно „прогледнах" - хората инстинктивно решават, че ако за това се говори, техните собствени деца могат да ги оставят без внуци.
Изглежда абсурдно, че правят паралел между чедата им и мен. Все пак различни хора сме. Този им страх, ако не уважаван, обаче, трябва поне да бъде разбиран. Хората имат мечта - да имат внуци. И изведнъж в главата им изниква възможността, че може и никога да нямат.

Естествено, грешката е в тях, защото добрият родител необременява детето си с очаквания, а и иска просто то да бъде щастливо. Но много не виждат нещата по този начин и търсят в мен някакъв изрод, за да мога да се успокоят. Имат нужда да могат да си кажат: „Моето дете не прилича на Мимо, следователно няма как да мисли по същия начин, нали? Нали?! НАЛИ!!!".
И в коментари, а и по имейла ми още повече, са пристигали всевъзможни щуротии. Основната е, че ме изкарват детемразец. Не знам нормален човек как може да постави знак на равенство между това да нямаш деца и това да мразиш деца. Още повече, че аз съм създавал и детско предаване ЗА ДЕЦА, и подпомагам театрален фестивал, който е ЗА ДЕЦА...

Ама доводи хулителите не приемат. Те имат цел една - да те изкарат най-черен на света. Обясних вече защо. Защото искат да могат да се успокоят. Всеки има нужда от спокойствие. Дори понякога да е като си затвориш едното или двете очи. Примерно - станал мъж на 35-40, живее си безоблачно, ама майка му още чака и бърбори как ще има внуче.

Човек има право да е мечтател, но не и будала.

Решението ми да говоря/пиша свободно по тази тема се базира на нетърпимостта ми, когато проследявам как биват стигматизирани хората без деца. Клюките зад гърба, щампата егоист са изключително малоумие. Ами какво да говорим за щастливи двойки, отговорно избрали да нямат деца, които околните веднага обявят за криещи медицински проблем?!
***
Лично аз не бих осиновил дете, защото не желая да имам деца. НО адмирирам всеки, който е осиновил, дори съм писал възмутителни материали как семейства са готови да загубят години в опити инвитро, подлагайки особено женската половина на всевъзможни експерименти, докато имат възможността да дадат бъдеще на едно дете веднага.
Същите тези, „детелюбци", реално не искат дете - дете, което да направят щастливо, а дете, което е да тяхно производство, с техният „перфектен ген". Няма да си кривя душата, отвращавам се от такива хора, които делят децата - на „наши" и „осиновени"!!!

Гордея се, че съосновах платформа, където правим и видео обучения за осиновяванията.

Осиновяването, за мен, е безкрайно благороден жест, даващ трамплин към нормалния живот на едно детенце.
Редно е осиновяването да се популяризира!!!

П.П.: Имам и познати-осиновители. Винаги историите им ми действат като емоционална буря. Казвал съм им, че за мен са герои.
***
Благодаря за присъединяването към коментарната секция.
Надявам се съм отговорил пълноценно. Ако има други въпроси, на линия съм.

Пожелавам спокойна нощ, но най-вече здраве!!!