Член 39 от Конституцията на Република България постановява, че „всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово – писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин„. Водени от това, ние трябва да се стремим в медиите да има колкото се може повече гледни точки. Като не забравяме обаче втората алинея от същия член, а именно „това право [да се изразява мнение и то да бъде разпространявано] не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване на престъпления, към разпалване на вражда или към насилие над личността“. Това е важно за мен уточнение, тъй като наблюдаваме как медиите в устрема си да бъдат интересни на /а не полезни за/ обществото, си позволяват да дават трибуна на всяко мнение, рамкирайки го уж като плурализъм. Подобно поведение е не само неморално, но и опасно.
Ще дам след малко обстойни примери, но нека сега си обясним що е туй плурализъм.
Компанията Merriam-Webster, създадена през 1828 г., е най-старият американски издател на речници, придобили световна популярност. Онлайн речникът им обяснява плурализмът като допускане на съществуването на различни религиозни, етнически, расови, социални групи, които могат да развиват културата си, ценностите си в обществото свободно.
Следователно, за мен, медийният плурализъм е от една страна възможността да има множество медии, а от друга в тях да бъдат допускани разнообразни мнения. Отново, базирайки се на основния закон, това означава да няма и цензура спрямо медиите да допускат или не конкретни лица.
Разбира се, всичко звучи много хубаво на думи, на хартия, но в действителност знаем, че особено в България днес медийният плурализъм не се осъществява. По няколко причини.
Първата е, че медиите у нас са разделени на различни групировки. Всяка от тях се старае да презентира конкретна личност за ангел, а друга за дявол. Омръзна ни дори вече от противопоставянето по оста на двама мастити бизнесмени. Е, не може да се отрече, че и за двете фракции това е удобно. И самите политически кръгове, и присъдружните им глашатаи се възползват от това. „Стрелят“ се словесно, избягвайки ги да задават важните за хората въпроси. Понякога дори ми се струва, че онази приказка „Сит на гладен вяра няма“ може да бъде разгледана в следния, настоящ контекст: медийните слуги чешат егото на господарите си, величаейки тях и унижавайки конкурентите им, докато в това време обикновените хора се чудят как да си платят сметките, да им оцелее бизнесът и прочее „скучни“ неща.
Втората причина да нямаме реален медиен плурализъм е онази, която подчертах и по-горе. Медиите избират пред почтеното информиране медийния цирк. За тях е истински рай да организират спектакъл, в който всичко добро да бъде забравено, а на преден план да бъдат изкарани най-пошлите черти на личността. Получава се буквално злобно-иронична карикатура на човешкия род. Изопачава се всяка мимика, нагажда се всяко изречение, без всякакъв свян биват широко отворени вратите пред нямащите граница и рушащите принципа на обективността гости, които правейки си самореклама, сеят „болести“ в обществото.
Настръхвам, когато медиите дадат думата на откровени агресивни елементи. Кому е нужно това? Най-много да промият мозъка на още някого. Недопустимо бе, когато стана атака срещу общностен център на ЛГБТИ общността, да се даде думата на предполагаемия извършител на деянието само защото имало някакви договори през ЦИК. Да, може да няма присъда, може да има презумпция за невиновност, но когато се даде национален ефир, даже обществен, на това лице да продължава риториката как хората, влюбващи се в своя пол, са болни създания, последващи сравнения с педофили, това е дъното.
В тази връзка професор дпн Нели Огнянова пред „Свободна Европа“ каза следното:
Нека да е ясно веднъж за винаги, че медийният плурализъм не изисква във всеки разговор във всяко студио да бъде представена и точката на жертвата, и точката на извършителя, на престъпника често.
На същото мнение като нея съм. И тук ще добавя при бушуващото домашно насилие в България, почтено ли е да се дава думата на евентуалния извършител, или когато той се е опитал да се самоубие, на родителите му? И те започват да говорят как хората не били в обувките му, как не знаели какво му се е случило. Същият този човек хладнокръвно е убил жена си, детенцето си, но понеже ще е рейтингово да се даде микрофонът на желаната от публиката страна, на нея ѝ се предоставя щедро екранно време, което е мерзавщина.
Никога няма да спра да повтарям, че макар медиите да се измъкват с тезата, че не те възпитават публиката, те именно това правят – формират посоката на обществото, вижданията им. Не бива никога да се дава превес на славата пред онова невидимо, но съкровено запазване на достойнството на жертвата, на нейните близки. Всеки заслужава паметта му да не бъде цапана от същите ръце, които например са го задушили.
Третата причина е, че у нас плурализмът е грешно интерпретиран. В книгата „Феноменът телевизия: трансформации и предизвикателства“ на професор д-р Лилия Райчева в главата „Медиен плурализъм“, е описано, че „основното понятийно съдържание у нас все още се концентрира около политическия плурализъм. Медиите често се определят като основен субект на политическата манипулация, особено в предизборни ситуации. (…) Изходен момент в този процес са подборът, обработката и разпределението на посланията“. За мен към това трябва да добавим и тезата на члена на СЕМ в периода 2013 – 2019 г., че „процесът на плурализъм в обществените медии не се управлява, а се разчита на това, че журналистите са достатъчно грамотни и балансирани. Винаги искам гаранции от генералните директори, че ще работят по реализацията на плурализма“. Именно той повдига темата, че не е медиен, политически, какъвто и да е, плурализъм да поканиш няколко лица от различни партии и с това да се задоволиш. Атанасов говори за плурализмът в обществените медии, тъй като като член на СЕМ участваше в изборите на генералните директори на БНР и БНТ, но за мен е повече от задължително при наложителната и закъсняла промяна на Закона за радио и телевизия, да бъдат добавени инструменти, задължаващи всяка една медия да осъществява реален плурализъм, а не бутафорен такъв.
Дълги години плурализмът в България се разбираше – представител от БСП, представител от СДС. После СДС се смени с НДСВ, по-късно с ГЕРБ. Сега мястото на БСП бе заето последователно от Има такъв народ и Продължаваме промяната.
Това не е нито представителна извадка за хората, особено в днешни дни при толкова малко гласували, нито пък обхваща различните гледни точки.
Четвъртата причина за липсата на качествено застъпване на мнения е мързелът на журналистите. Защото е много по-лесно да поканиш през ПР-ите на водещите партии някой представител, да пуснеш междувременно три-четири рейтингови статуса на инфлуенсъри по дадена тема, и уж да си свършиш работата. Но за качествено обхващане на мненията е наложително дълго и продължително дирене из метафорично казано „ъндърграунд средите“ – на хора, извън дигиталния свят, на хора, които са аутсайдери, независимо доброволни или не такива, на хора, които са тъй наречените „малки хора“ – безлични, неизвестни, но които имат мнение, ако бъдат попитани и то мнение, което може да бъде много полезно за всички ни!
Източници:
- Райчева, Лилия. „Феноменът телевизия: трансформации и предизвикателства“ (2016 г.)
- Merriam-Webster. „Какво е плурализъм?“ https://bit.ly/30EYnRA
- Свободна Европа. „Правата на човека не са доктрина само на хартия. Нели Огнянова пред Свободна Европа“ (2021 г.) https://bit.ly/3kI3Vla
- БНР. „Иво Атанасов: Кандидатите за директори на БНР и БНТ да имат идеи за решаване на финансовия проблем“ (2019 г.) https://bit.ly/3qMRdp8
