Любезната прегърбена ромка, изкарваща си прехраната честно, чистейки улиците, спря да мете в моя чест, да не ме изцапала.

Усмихнах се. Тя също, криейки притеснително липсващите зъби в устата си.

Казах ѝ:

„Не се безпокой. Тъй или иначе няма да се женя, не търся девойка“

Тя този път прихна. Не издържа да заключва душата си.

– Мимо – представих се.

Посочи надолу, към метлата и лопатката. На тях пишеше РОЗА.

Попитах я къде са ѝ бодлите.

Тя обясни – жилава била. Не изтърпяла хойкащ съпруг, дето ѝ изневерявал непрестанно. Изгонила го, сега бачкала това и почасово чистела входове, за да си гледа дечицата – девойка и юнак, вече били тийнейджъри.

– Ще ги изуча! 12-ти клас ще завършат, после и университет. Да учат, само тази задача имат. Аз осигурявам прехраната, учебниците.

Тези думи тя произнесе не с гордост, а с категоричност. Нямаше да позволи рожбите ѝ да последват съдбата ѝ. Знаеше – образованието е изход от лошото, вход към доброто.

Разтърси ме контактът с тази инак ниска женичка, но инак много висока нравствено.

ТЯ БЕ МАЙКА. И нишо нямаше да ѝ попречи да изпълни намеренията си – да осигури светло бъдеще на момиченцето и момченцето!

Те сега може и да се оплакват, че ги кара да учат. Но някой ден ще ѝ благодарят със сълзи на очи…