Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.04 13:33 - Най-уважавани са тарикатът, богаташът и инфлуенсърката с големите бомби, която обикаля света
Автор: mimogarcia Категория: Лични дневници   
Прочетен: 70 Коментари: 0 Гласове:
0



Задачи при доц. д-р Светлана Божилова
  1. Съдържателна структура и стилистика на документалния филм „Влез в час „САМОКОВ“. Характеристики и взаимодействие между изразните пластове в отделните микро-епизоди.
  2. Послание през кодовете на Умберто Еко в рекламния клип „АТЕЛИЕ – студентска работилница за изкуство и култура, АМТВ, 2012“.
  • Съдържателна структура и стилистика на документалния филм „Влез в час „САМОКОВ“. Характеристики и взаимодействие между изразните пластове в отделните микро-епизоди.

Не мога да не започна с откровението, че документалният филм „Влез в час „САМОКОВ“ ми допадна изключително много. От известно време гледам документално кино в HBO GO. Възхищавам се по какъв интригуващ начин режисьорите успяват да предадат посланието си на зрителите. Знаете у нас какво представляват подобен тип продукции – скучни са до болка, даже майките на създателите не могат, за да не обидят чедата си, да издържат пред екраните. Докато американските, канадските, европейските документални продукции са невероятни. Само в последните седмици бях разтърсен от „Маргарет Атууд: Дума след дума след дума е сила“ (нейният роман „Прислужницата“ е особено актуален на фона на мракобесна Полша и забраните на абортите), „Злокобни гени“ (оказва се, че чесънът не пази от „вампиризъм“, когато генетичният код има друго наум), „Животът е прекрасен“ (за съжаление, в България такъв филм не може да се „роди“, тъй като на донорството продължава да се гледа с недоверие) и т.н.
Похвално е, че екипът на студентска телевизия Алма Матер е излязъл извън байганьовските клишета за квази документалност и е съумял да съхрани спомените на младежта – бъдещето на нашата страна.

През 2017 г. аз отказах да ходя на бала си в знак на протест срещу израждането на този символичен момент в живота на всеки. Преди, в миналото, завършването се е празнувало скромно и заради получените знания, а сега всичко се свързва с демонстрацията на фалшив просперитет: надцакване кой ще има по-хубава рокля/костюм, кой ще си наеме по-скъпа кола (или пък лимузина). Това е не само дразнещо, а и плашещо. За възрастните, родителите на порасналите, не е важно с какъв умствен багаж децата им напускат училищната сграда, а е съществено само в какви одежди и с какво превозно средство ще ги изпратят! И нека бъдем откровени докрай: за майките и бащите не рожбите им са водещите, а собственото его. Искат тяхната Марийка, техният Иванчо да блестят пред съседските хлапаци. Ако си „отворим очите“, ще прогледнем, че деградацията е тотална. И още по-тъжна констатация може да изведем: в селата преди най-уважавани са били даскала, попа (тогава свещениците са били до хората, а не до олигарсите, които ги купуват днес с поръчков Линкълн, Ролекс) и кмета (ама милеещ за избирателите си, а не гаврещ се с тях, лъжейки ги непрестанно като в 21-ви век). Сега най-почитани са тарикатът, богаташът и инфлуенсърката с големите бомби, която обикаля света.

Страхотно е, че Руми и Крис (героите на документалния филм) не са натруфени и за тях балът не е свързан с парадирането. Спокойката между тях и младия им преподавател Деян Петров е фантастична. Майката на Руми се обръща към него по следния начин: “ Добре че Вие дойдохте, че нещо да се случва! Трябва някой да им даде (на децата) примера, зрънцето!“.

Изключително ми допада, че е дадена свобода на героите на филма да изразят емоциите си. Никой не им е поставял граници – какво да изрекат, какъв да им е езикът на тялото. Например Руми е срамежлива и непрестанно се опитва да се „заключи“, скръствайки ръце. Това дава един много фин облик на изповедта ѝ. Макар и вече пълнолетна, абитуриентка, тя си остава онова невинно създание, което е била. Не се е променила, не е станала груба, рязка. Не си е поставила за задача да играе роля, защото знае, че я снимат. Което е и ценното на този филм. Ние виждаме Руми, Крис, Деян в личен план, а не в постановка.

Свързването на микро-епизодите е направено елегантно. Буквално филмът е като една сватба. Метафорично, разбира се, но аз така го чувствам. Деян е като баща на тези две деца. Той присъства в животите им и той ги изпраща към истинската реалност, след училището. Отива, взима Руми от тях и тримата – заедно с Крис, започват да вървят по изумрудената пътека на финалното споделяне. Даже бих употребил думата равносметка. Анализ на това какво е било, какво е, какво ще бъде. Последното естествено е достъпна смелост само за младите, каквито са Руми и Крис. Защото по-възрастните знаят, че планове не могат да се правят. Но и това е още едно доказателство как Руми и Крис, които сами признават, че искат да запазят детското в себе си, защото е важно, все още са деца. Деца на родителите си, на учителите, на обществото. Ние трябва да се грижим за тях.

Деян разкрива, че в първите му шест месеца като учител му се е налагало да работи по 12-13 часа. Според него, за да бъдеш пълноценен учител се изисква труд постоянно. И че ако искаш да работиш с деца, трябва да сложиш себе си на второ място.
Деян дава поглед и над жестокото заключение, че Самоков е град, в който дори младите не вярват, че нещо хубаво може да им се случи.

И ето тук е заиграването със заглавието. „Влез в час „САМОКОВ“ е по-скоро ВЛЕЗ В ЧАС, САМОКОВ! И наистина, пак ни се доказва, че София не е България.

Крис, едно 19-годишно момче, с мъка отбелязва, че хората в Самоков са студени и те гледат злобно. Той употребява на няколко пъти и „Самоковец е“ след негативен факт. Пряко обвързва съгражданите си с черногледството. Дава и пример. Раздавали коледни картички, безплатни, гледали ги скептично, отбягвали ги, заядливо питали ще им искат ли пари. А Крис вдига рамене и казва – „Ние просто искахме да ги зарадваме“. Слава Богу, отбелязва, че с времето, щом го опознавали, променяли негативизма си.

Руми също има горчив опит. Дотолкова, че когато си забравя мисълта пита операторите дали вече не са я намразили. И това е шега, ама през шегата си казва истината. Защото е свикнала отвсякъде да се сблъсква само със сочене с пръст, шушукане, „бариери“. Веднъж организирала 10 приятели – по нейни думи „малко, но качествени хора“, да пеят в центъра, до ледената пързалка, коледни песни, та да сгреят душите на съкварталците си, да повдигнат настроението на сивите и мрачни самоковци (забележете епитетите, които използва). Не им се зарадвали. Гледали ги странно. Е, после се разчупила обвивката, та имало и усмивки.

И Руми, и Крис повтарят – „Хора, ние сме бъдещето. Нали все пак ние сме бъдещето“. Но дали някой го разбира питам се аз…

София не е България. Но Самоков е огледало на всеки по-малък български град. Обезнадеждени обикалят улиците. Мизерията – най-вече душевната стиска за гърлото. Мъжете пият, за да забравят скъсания джоб. Жените търпят домашно насилие, защото ги е страх, че следващият може да е още по-садистичен. Децата са изоставени, макар и да не са в дом. Никой не им обръща внимание. Те са бреме.

На този фон Руми и Крис дразнят. Повярвайте, дразнят. Защото в тях има живец. Те обичат живота. Имат енергия, не искат да се задоволяват със секс, алкохол и мрънкане!

Супер е, че авторите на филма са заснели и как Крис опитва да повдигне духа на съучениците си. Без да съм фен на бийтбокса, не мога да отрека, че идеята му да опише чрез различни звуци покачването по стълбицата на трудността от 1-ви до 4-ти клас, сетне от 5-ти до 7-ми и накрая от 8-ми до 12-ти е гениална. Той споделя и че иска да забавлява публиката. Тоест отново да види блясък в очите на съгражданите му.

Документалният филм индиректно ни говори за „смачканите“. Онези, които имат нужда от подаване на ръка. Пряко, преносно, всякак.

Загледах се и в учениците на Руми и Крис – пак браво, че и там режисьорът/операторът се е сетил да има кадър. В децата има нервност. Нервно потраква с химикал младеж. Недружелюбен поглед. Става ни ясно за пореден път, че двамцата герои са изключение.

Руми критикува и с право! Училището за нея ограничава. Напълно реже на младите крилата. Така е. Спор няма. Хубаво го казва тя: „в училището никой не се интересува от интересите ти“. Тази поточна линия не развива, а води до затъпяване. И до повтаряне на безперспективността.

Крис с помощта на Деян разработва и младежки парламент в града. И тук Даян казва нещо много мъдро: „Действията ни трябва да имат резултат за хората, а не за корпорации и академични среди“.

Много важен филм е това! Виждат се двама житейски девствени – Руми и Крис, които изживяват последните мигове на красивата фантазия. След една диплома, един скок, вече ще разберат каква проказа тегне в реалността. Реалност, в която инфлуенсърката с големите бомби е по-важна от учител, отдал живота си в мисия да просветява…

  • Послание през кодовете на Умберто Еко в рекламния клип „АТЕЛИЕ -студентска работилница за изкуство и култура, АМТВ, 2012“.

Проф. Толя Стоицова д.н. казва за Умберто Еко следното:

По-лесно е да се каже какво не е Умберто Еко, отколкото какво е. Роден в Италия, Умберто Еко е философ, писател, семиотик, медиявед, „събирач на книги“, както се самоопределя, преподавател в университетите в Торино, Флоренция и Милано. Става професор в Болонския университет. Има много почетни титли „Doctor honoris causa” от различни чужди университети, включително е почетен доктор на Софийски  университет „Св. Кл. Охридски“ (1990).

Безспорно Умберто Еко е гравиран в историята. Голям човек, оставил трудове, които и след век и два ще вълнуват!

Днес, чрез завещаните от него кодове, ще се опитаме да изследваме посланието в рекламния клип на студентската работилница за изкуство и култура.

Започваме с началото на клипа: на екран се появява дъжд. Сякаш е „златен“, есенен, но не може да бъде точно определен (тонален код, който влудява сетивата). Бие ми като на новогодишно обещание за ново начало, за нещо красиво, което ни чака след „ъгъла“. Едва след секунди – бърза промяна. Музиката също се забързва. Кадър след кадър (на исторически сгради по кодове на разпознаването) следвайки слънцето – от залеза до изгрева. Надбягване със звездата?!
Следва щура вечер. Освобождаване на напрежението от ежедневието – отдих чрез изкуство (естетическите кодове в театъра, модата)!

Финален надпис – We don’t give a show. Хм, замисляш се! Защо? Защото шоуто вече е синоним на некачествен продукт? Или пък защото истинският творец не прави шоу, а създава вселени!

Източници:
Документален филм „Влез в час „САМОКОВ“: https://bit.ly/3xfbTah
Рекламен клип „АТЕЛИЕ -студентска работилница за изкуство и култура, АМТВ, 2012“: https://bit.ly/3eyG1oC
„Екранният език на Умберто Еко: Ток шоу предавания през погледа на студенти от НБУ“; проф. Толя Стоицова д.н.: https://bit.ly/3xetdvU
„Артикулация на визуалните кодове“: https://bit.ly/2QwIojv








Гласувай:
0
0


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: mimogarcia
Категория: Новини
Прочетен: 1051492
Постинги: 1250
Коментари: 1113
Гласове: 785
Архив
Календар
«  Май, 2021  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31