Един чувал с позагнили дюли изхвърлям. Изведнъж от тежестта той се прокъса, плодовете се разпиляха навсякъде, мен ме нацапаха.

Разбира се, нямаше как да ги оставя да блокират улицата, взех да ги събирам, по пет-шест, уж пазейки якето си. Близо 20 минути те се търкалят, аз ги гоня, пръстите ми цвета си изгубиха.

Като свърши борбата, не се познах. Приличах на прасе, въргаляло се в кал.

Имах шише вода, имах мокри кърпи, ама ако си пипнех чантата, после и комбинирано ръчно и механично пране нямаше да помогне. Изведнъж към се зададе един възрастен мъж. Помолих го да отвори ципа, да ги извади. Стори го човекът, поля ми даже, поизмих се, поизбърсах, признавам и една псувня ударих.

Също и закъснях.

Час по-късно се разсмях. Все пак, нищо трагично не се е случило, нали?! Пък и какво шоу е било за живущи, за минувачи - гъзя се там, залягам, ту хвана дюля, ту ми се изплъзне или я изпусна, охкам, пъшкам, моля се, заплаквам - цял спектакъл.

Та важно е да намираме и в лошото хубавото. Живи-здрави да сме, другото е подробност!