Тези дни ми се развалиха слушалките (още стават за разговори, но при силен звук сдават багажа), които си закупих преди 2 години, точно когато стартирах трансформацията си. Носталгично ми е, не мога да отрека. Буквално съм ги протрил от ползване, което си е доказателство, че не съм се отказал от целта си да не позволявам отново да се върна в категория XXXL.
Този уикенд посветих на обикаляне по магазини в търсене на следващото ми другарче. Разглеждах безброй модели, тествах ги – удобни ли са ми на ушите, добре ли чувам, разбират ли ми отсреща какво бърборя по микрофона – благодарен съм на продавач-консултантите за търпението. С някои от тях се разговорихме и им обясних, че за мен слушалките не са просто вещ, те са нужната стъпка, за да се вземе човек в ръце. Отслабване без музика няма. Е, сега освен мелодии – слушам и подкасти, докато кръстосвам София, но в началото любимите ми Анастейша, Тина Търнър ме следваха по петите непрестанно.
Изневерих на Сони с Панасоник, но не ме съдете – съвършени са. Цветът им е точно засега – да ми вдигат настроението в мрачното време.
След покупката се почерпих. На снимката виждате една паста и едно мляко с какао. Реално обаче погълнах двойна доза и от двете.
Споко! Ще изгоря калориите. :D
