Син на софиянци.
Внук на софиянци.
Дете на столицата.
Откровено казано съм си позволявал да се перча на „селяните“ и да се възгордявам, че съм „гражданче“…
В първите 14-15 години от живота ми нямах село. Нулев досег с природата.
Е да, де, ама Съдбата ти го връща и те кара да се влюбиш в туй, което пламенно си отричал…
И наистина от 8 безкрайно вълшебни години съм в плен на магията връщане към корените, към родното, към истинското…
Ставам в 5 да наблюдавам птичките. Доставя ми удоволствие на изгрев да държа под око грациозните им любовни игри – мъжките гальовно „прилъгват“ женските, те се дърпат, дърпат, уж не искат ласка, ама накрая свалят гарда…
Прелитат пчелички. Впускат се в поредния тежък изморителен ден. Работят, но не мърморят.
Мравки разпалена оперативка водят. Недоволни няма – бавно, но славно колония градят.
А аз смирено се възхищавам на това, което виждам и с душата си. Удивително укорително е как толкова дълъг период съм се отказвал от това презареждане на батериите…
Хм, гражданчето стана селянче… И май, май поумня…
Не съм допускал, че някой ден ще разкопавам, ще торя, ще садя, ще поливам. Ма, Боже, да ми го бяхте казали – щях да Ви се изсмея, да Ви обявя за куковци и да дръпна една реч за „чистата софийския кръв“…
А сега охо, онзи ден се катеря на стълби (проблеми на ниските), забивам колове за домати и си припявам „тез червени домати, кой ги мама разклати?“…
Ала вчера разклати, разклати, та накрая си изпати…
Копая си спокойно. Не е много топло. Даже дъжд ръми. Потен, мокър – чувствам се като модел от реклама на дезодорант (с мирис на пръч).
Първа копка, втора копка, десета копка, второ обръщане, седми ред и изведнъж лопата попадна на някакъв грамаден камък и се изстреля обратно. Прас… Право в челюстта ми. Оф, секна ми и пеене, секна ми и дъх, секна ми и труд.
Хванах се за дясната ми страна и буквално изкрещях всички ругатни, де що знам и не знам… Със сетни сили се добрах до хладилника и изкарах леда. Добре, че имаше лед! Щото сега с тая карантина камерата е пълна, за да не излизаме често и от три форми за лед – само една е останала.
Естествено, подух се. Посинях. И сега съм в чудене – счупена ли ми е долната челюст или не… Не боли толкова, но не е и без болка. Въртях се цяла нощ, Сънчо не дойде. Интернет е кофти място, когато имаш съмнение, че нещо ти има. Четеш и всичко ти има!
Ах, ах, тази 2020 е кошмар. 
😀
Още на 3-ти януари ми тръгна на лошо. Веднъж станах до тоалетна нощем и си закачих лявото коляно в рамката на вратата. Куцукам са, моля се да не се наложи артроскопия… Че тази година ме оперираха тъй или иначе с пълна упойка, хайде стига ми толкова..
Най-вече искам да Ви убедя, че трябва да сте щастливи с това, което имате. И ако сте здрави Вие и децата Ви – няма по-важно от това! Всичко друго се постига!
Също така не ме е яд, че пострадах докато копах. Защото извършвах смислено действие. Толкова хора са с паважни екземи. И се тровят с алкохол, усмъртяват се, а аз само веднъж съм се напивал… е, и заспах в часа по немски на пода… 😀
Гледайте позитивно на негативното.
Надсмивайте се над неволите. Така е по-леко!
Това е частица от миналогодишната ни реколта.
Тази се надявам да е по-благодатна.
Жертвоприноших се все пак…
Тагове:
