Преподавател: гл. ас. д-р Марин Бодаков
Студент: Мимо-Гарсия Груев (Фак. №18118)
По въпроса „Как виждам себе си след няколко години“ ще бъда изцяло откровен, но не защото смятам, че искрените хора са предпочитани за компания. По-скоро да бъдеш открит също е акт на някаква форма на егоизъм, тъй като така по-лесно се оглеждаш в огледалото – очите на околните, и свикваш/приемаш #Кой съм (си).
Като малък непрестанно се вълнувах от политика. На 7-8-9-годишна възраст слушах новини, опитвах се да си обясня това, което наблюдавам, кога успешно, кога не. Семейството ми не се интересува от подобна тематика. Даже преди няколко лета, докато бяхме на гости, в разговор майка ми сбърка името на столичния кмет. Спомням си добре разпадането на една парламентарна група през далечната 2009. Не знам защо, но развих вманиаченост към причинителя(т) (на краха). Бях горе-долу пълен и започнах да му подражавам стилово, тоест обличах се с костюмчета. Съучениците ми копнееха да изглеждат като музикални звезди, футболисти, а аз неистово исках да се превърна в депутат. Близо десетилетие по-късно сам си дадох отговор защо съм харесал точно този мъж за идол. Това e бил някакъв предпазен механизъм за психиката ми да приема растящите ми килограми. Явно съм решил, че след като той е едър, но успешен – и аз мога. Да, признавам тогава не съм откривал разликата между морално достижение и финансов актив.
Това ми увлечение го надраснах – и по парламентарно-партийна линия, и по корпулентни кумири . Започнах да се занимавам с театър. Обикнах изкуството, раздавах се. Посещавах школата с трепет и се изненадвах колко магично е едно преобразяване. Не толкова откъм грим, а през влизането под кожата на друг. Изследването на мислите на ролята. Разглеждането на нейните грешки, радости, бягства, връщания, търсения.
Тази ми авантюра продължи цяла петилетка. Отказах се, защото не приех прекаленото смесване между модерно и класическо в конкретно представление. Хем исках да играя, хем не исках да се примирявам с чуждите драматургични решения. Естествено, може би не съм достатъчно добър, упорит, а и съумяващ да работя в екип. Оправданията важат за пред нас, но изглеждат като лъжа за обкръжението. И все пак аз знам, че си тръгнах доброволно, сам, избирайки да намеря вариант за по-свободно пространство.
Изоставих сцената, но не и борбата ми за това да открия независимостта, поне в представите ми. Създадох предаване, което излъчвахме онлайн. Два сезона в подкаст вариант бистрихме незахаросани теми. Лаймотив ни бе желанието да даваме различни отговори. Имаше постоянни водещи, гости. Нямаше сценарии, нямаше забрани (е, без ругатни, обиди). Чувствах се в хармония с душата ми, с личността ми, с чувствата ми. Фалшът отсъстваше. Не си приказвахме за шапката на Елизабет II, за поредната изцепка на Марадона, за новото производство устни на доктор Енчев. Не. Коментирахме сексизма от страна на работодатели; осигуряването на по-малко часове от реалните; нападателната реторика на клира; нулевите мерки срещу агресията в училище; домашното насилие.
Подобно начинание изисква финанси. Невъзможно е да издържи дълго проект, който избягва простотията и неморалното рекламиране. А и от какъв зор ще се спонсорира такъв тип издание? В България дискриминацията не пречи на обществото, напротив то я толерира…
Защото в България властва разделението – „българи“ – „роми“; „мъжка работа“ – „женска работа“; „нормални“ – „различни“ реших да се запиша журналистика. Надявах(м) да се боря с тези „традиции“. Да затвърждавам чрез слово доброто. Да демонстрирам, че подиграването на по-слабия не те прави по-силен. Че мъжкият пол не изключва да миеш чинии или да проснеш (ех, ако може миялна/сушилня за всяко семейство). Че сексуалната ориентация не е избор вследствие на скука. От година и половина съм част от платформа за психологично/логопедично консултиране. Обясняваме, че аутизмът не е смъртна присъда, че дислексията не засяга интелекта, че афазията след инсулт е обратима. Хората се срамуват да потърсят помощ за реалните проблеми. Родителите ще бъдат готови да доведат сина си да го „излекуваме“ от хомосексуалност – wtf, но ако дъщеря им има даден синдром ще отричат до последно. Или още по-грозно: майката и бащата ще се обвиняват взаимно – „Заради твоите гени е!“, „Не! Заради твоите е!“. Трагично е. Някои пък очакват всичко да отшуми, да се оправи по неведоми пътища. Изпускат шанса рожбите им да бъдат избавени от най-тежките усложнения… Масово се възприема за позор да посетиш психолог, психотерапевт. Решихме да снимаме про боно видеа, поне от тях да се извадят поуки за що-годе адекватни грижи.
Старая се да проумявам хорските предразсъдъци. Не искам да продължават да вредят на невинни, но и не искам да влизам в излишни спорове, ненужни скандали. Опитвам се чрез разум и доводи да ги оборвам. В професионален план това ми е задвижващото колело: да торя (метафорично) общата почва с толерантност.
Изповядвам максимата „никога не казвай никога“. Не зная до каква професия спиралата на Съдбата би ме отвела. С гордост бих се доверил на ръцете си, бих се подпрял на знанията си, за да си изкарвам хляба почтено. И това не е празнословие. Не разделям познатите и непознатите по етикети. Има майстори на покриви, които нарочно дочупват керемидите, от един теч създават река, за да изкарат по-голяма надница. Неуки мошеници… Да, но има лекари-задници, които без свян поставят стентове на здрави. Образовани измамници… В училищните ми години най-човешки си дружах с хигиенистките. Простонародни, скромни, очукани от липсата на късмет, повикали неволята и нарамили метли, за да си изхранят челядта или пък да се спасят от блатото на мизерията на пенсионните подаяния. Та другарувах си с чистачките и виждах как се отнасят с тях – като с роби. Подвиквания, обръщения на „ти“, на „то“. Винаги бяха виновни. Клъцкаха им полагащите се пари за престилки. Вместо олекотени обуща им захвърляха налъмоподобни пластмаси. И ме глождеше отвътре. Питах се, ами ако съм синдикалист? Ала у нас съществува ли истинска, благородна федерация за защита правата на труда (и останалите права)? Има едни мазни, ояли се доживотни „бранители“, които докато оплакват тежката участ на народа – се возят в луксозни джипове с шофьори и консумират скариди и калмари. Ироничното е, че екстрите на тези госпожи и господа се заплащат именно от клетниците (по Юго). Има смели да се жертват! В южната ни съседка една българКА го стори. Жената, човекът Костадинка (Константина) Кунева. Заляха я с киселина заради активността й, заради дейността й. Гърците не я обявиха за луда. Не я захвърлиха на „бунището“ при нашите неовъзмездени българки след подобно покушение – Мария Бонева, Петя Стаевска, Бела, Ажда Ибрахимова… Кунева я избраха за евродепутат. Не е демократ на хартия, не е администратор, не е плямпащ „експерт“ – реален човек е, от плът и кръв, минал през ада, със слепота и белези от горчивината на несправедливостта. Познаваща до протрита кожа, до оголен кокал изпитанията на колегите си, търсещи пристан, орлово крило, общност. Уча се от такива като Кунева!
В личен план ме плашат годините. Не, защото остарявам. Не, защото бръчките „украсяват“ физиономията ми (отварям скоба: некрасивите имаме поне тази наслада – да губим единствено младостта си, тъй като очарователността така или иначе не сме я притежавали). Плашат ме годините, защото съм в очакване близките ми да умират, да ме напускат с нежелание и аз да ги „пускам“ с още по-голямо нежелание. Представям си го. Те като балони с хелий, които нямат избор, трябва да се издигат нагоре, нагоре, нагоре… Аз стискам връзките им. Ръцете ми се изпотяват и край. Повече нямам никакъв контрол. Оставам сам, по-страшно самотен, гледайки как те се сливат със синьото. Необятното синьо. Ще замръзна. Ще дишам на пресекулки. От яд ще ритна някой камък, може би ще си счупя нокътя на палеца (този път кутрето ще е пощадено). После. После ще трябва да се прибера в празния апартамент. Ще има ли ехо? Дано да има, за да дочуя нещичко. Ако няма – ще се отърва от мебелите. Поне котката да повтаряше последните ми думи като в творбата за Пинокио…
Когато имаш две баби, които ще честват 80-годишен юбилей през есента. Когато имаш дядо на 82 и дядо на 85 – е очаквано да те спохождат подобни мисли.
Обичам ги. Дали са залъка си, сърцата си за мен. Ще ми липсват, когато вече не мога да ги прегърна… Ще ми липсват и месец след края, и година след него, и вечно.
Не е лошо някой да те приютява в спомените, когато тленното не броди по земята…
Обаче мен няма да има кой да ме помни. Отдавна съм усетил, разбрал не ставам за баща. Не ме стресира грижата за друг. Правя го за далечни роднини, чиито „деца“ са ги изоставили и са зад граница. Простичко е: не искам да ставам татко. Когато някой ми каже: „Ще ти мине“ – се усмихвам… Кое ще ми мине? Настинката? Вътрешното усещане не е грип, лекуващ се за 10 дни без илачи и за 5 с таблетки. То си е мое, лично, съкровено и необяснимо. Да, неразгадаем е душевният език. Непреводим е! Като Вавилонска кула – и да се опитваме да стигнем до „Бога“, до най-свидното на отсрещния, даже той широко порти да разтвори, няма да се получи…
Освен в деца – в личното се предполага, че трябва да има и партньор. На 22 осъзнавам, че съм придобил навици на стар ерген. Не е толкова трудно, когато си само дете. Дистанционното на точно определено място, декоративните възглавнички на леглото точно на 45 градуса. ОК съм, задоволен от изборите, които съм направил.
Тези избори са най-вече свързани с това да не се погубиш, да се заличиш, да се изтриеш с гумичка, за да бъдеш като останалите.
„Всички изкараха книжка, имат кола“ – аз не, ходя пеша.
„Всички са по купони, посещават дискотеки“ – аз не, уредбата в дома ми не е за подценяване.
„Всички се сгаджосаха, правят секс“ – аз не, девствеността не е синоним на некадърността.
Но да! Без другар е тежко, когато семейството почине. Кръговратът е такъв: едни пристигаме с влакчето, други отпътуваме с него…
Какво остана в личен план? А, да, надявам се да не ми се налага да тегля кредит. По-добре сух хляб и студена вода, отколкото обвързване със Сатана…
Благодарен съм, че поне имам покрив над главата си. Късметлия. Ала се питам – за да имаме ние по-леко битие, кой е изтеглил късата клечка?
Например сега наследник на дома ни щеше освен баща ми да бъде и неговият брат. Следователно аз и евентуалните ми племенници щяхме да сме съсобственици в бъдещето. И като нищо щях да прибягам до кредит или до наем. Но за да ми е днес по-широко около врата братът на татко така и не се ражда. Баба помята, когато разбира за смъртта на баща й. Опитват се да скрият трупа му от нея, но тя ненадейно влиза в стаята и от стрес припада, после идва линейка, но е фатално за плода…
Неизвестното не бива да ни плаши. Но миналото трябва да ни възпитава. И аз се мъча да попивам и от чужди, и от собствени неточни стъпки. Е, има ли по-голям грях от това в низината, след кулминацията, в самия епилог да си нещастен?
Та да, виждам себе си след няколко години щастлив. По собствен начин.
Тагове:
поздрави, и вятър в платната,мимо..
джули
Ще ми е интересно какво ще мислиш след десет години и ако съм тук непременно ще го прочета.:)
И ти винаги да имаш желание и посока, субективни, субективни, но желани от теб!
Наистина има много вероятности - аз да се влюбя, ама да не е споделено и пак да не се получи :D
Но да мислим позитивно!!!
А иначе: о, вярвам, че и двамата ще сме тук, не само след десет години, и ще обменяме мисли!!!
