Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.01.2017 20:04 - От Мимо Гарсия: "Нервните съседи не са чак толкова необичайно явление"
Автор: mimogarcia Категория: Лични дневници   
Прочетен: 463 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 12.01.2017 20:06


Нервните съседи не са чак толкова необичайно явление. За съжаление сме принудени да съжителстваме с хора, които не сме избирали, не сме имали възможност да преценим дали отговорят на нас и нашите принципи. Много рядко съседите постигат пълна хармония в общуването помежду си, но когато успеят – гарантирано няма по-щастливи от тях, защото е супер напрягащо след един изморителен ден да се прибереш и да се потопиш в отвратителна атмосфера на войни между етаж 1 и етаж 3, етаж 2 и етаж 5, леля Цецка срещу леля Дочка. Хората не могат да осъзнаят, че поговорката „Съседите – повече от роднини и приятели“ е станала нарицателна, не с един и два примера. Все ще се наложи някой да ни услужи със сол, пипер, стълба или пък просто да ни помогне да боядисаме коридора. Не го забравяйте.

Но… Понякога лошото побеждава доброто и тогава стълбите се превръщат във вражеска арена, шпионките в средство за събиране на компромати, а паркинг местата във възможност да погодиш още номера.

Четвъртък, 18:30:

Николай Петров и Димитър Иванов бяха приятели от години. По-точно от детската градина, където чупеха играчките на другите. Дружбата им продължи и в училище, а престъпленията им се пренесоха там – тероризираха другите деца, за да им вземат джобните. Завършиха едва. Нико хвана 3,30, Димо беше в малко по-добро положение – 3,49. Все се ядосваше, че за малко не е минал в графата на четворката, но не се безпокойте – наказа учителката по математика, която му провали сметките като й спука гумите. И четирите. Та да се научи, че с Димитър Иванов – Димо шеги не може да се правят и при него номера не минават. Макар и завършили, оценките им не бяха достатъчно добри, за да ги мотивират да продължат образованието си и сега се шляеха, извършвайки дребни и не чак толкова дребни дейности, с които да закърпят положението от месец до месец, от седмица до седмица, но най-често от ден за ден. Алкохолът и цигарите за 24 часа им бяха огромен разход – двайсетачка минимум. Като добавиш и парите за бензин, смеските за наргилета, разни други субстанции и работата ставаше дебела – петдесетачка не ги оправяше даже, ама по този начин бяха оборотни и момичетата им се лепяха. Нямаха други цели освен алкохол, цигари и секс. Друго не ги вълнуваше и така си съществуваха. Родителите им пречеха да водят мацки и за това си взеха квартира. Мизерна, схлупена, позиционирана на таван с баня, която деляха с още два стаи, но все пак минус 300 лева на месец от бюджета. Вече нямаха избор – работиха, за каквото ги викнат.
Телефонът на Нико иззвъня. Това ги извади от транс – занимаваха се от часове да си режат суджук, да пият вино и да запят мач. Момчето вдигна, скъса парче от програмата на вестника и нахвърля с химикал някакви детайли, повтори няколко пъти „Да, разбрах“ и затвори. Двамата с Димо се облякоха, загасиха телевизора и закрачиха надолу по стълбите. Не, не че нямаха асансьор, ама не бяха плащали сметката за него и чистачка с месеци и чипът не беше активен. Когато минаха пред вратата на апартамент №10 на трети етаж, Николай се изплю и изпсува. Там живееше Стоян Георгиев, домоуправител от петнадесет години на сградата, който не позволяваше на никого да не плаща, но да ползва. Именно заради него им се налагаше да изкачват и да слизат по стълбите.
Най-накрая успяха да се домъкнат до подземния гараж и да се качат в колата, която им беше връстничка – и те, и тя бяха на по 21 години. Димо, който беше пил къде, къде по-малко, започна неравностна борба като се опитваше да запали, но не успяваше и не успяваше. Псувни, още псувни, още псувни, молитва, пак псувни. Изведнъж чудото се случи и мисията бе изпълнена успешно. Макар да не плащаха за асансьор и чистачка, за вратата на подземния паркинг не забавяха и такса. Успешно напуснаха територията на сградата, но само метър по-късно трябваше да спрат, защото една кола им бе препречила пътя. Димо натисна клаксона – никакво движение. Натисна го още веднъж. И още веднъж. Тц – никой. Другарите излетяха през вратите на колата си и наобиколиха вражеската такава. Зачукаха по прозорците – ненужно действие предвид това, че вътре нямаше и следа от човешко движение. Нико се върна към кооперацията и залепи тежката си длан на звънците. Очакваше, че ей сега ще се появи виновникът за забавянето им. Отново натиснаха клаксона, крещяха, клаксон, крясъци, клаксон, крясъци. Двамата започнаха да ритат препятствието, блъскаха го по капака, бяха озверели. Изведнъж от аптеката, която се помещаваше в блока, се появи един притеснен мъж, който гушкаше дете с превързана ръчичка. „Извинете, много съжалявам, синът ми се поряза…“ заоправдава се той, но Нико въобще не се трогна. Приближи се, пресегна се и го хвана за качулката. „Где отдиш бе, цървул!“. Олюляващ се леко от виното, вдигна полека юмрук, който да разбие в лицето на бащата, но детето се разплака. Димо се сепна, осъзна се, че прекаляват , че ще дойдат ченгетата и преустанови наказанието, което приятелят му бе присъдил. Преди да се отдалечат, Николай извади ключ и издра капака на колата, която му бе развалила вечерта.

Та всички да знаят, че с него шега не бива! Целият квартал трябваше да трепери. Иначе егото му щеше да пострада, а защо не и да се изпари?!

Автор: Мимо Гарсия / всички права запазени за http://www.mimo.bg

image




Гласувай:
0
0


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: mimogarcia
Категория: Новини
Прочетен: 1028706
Постинги: 1227
Коментари: 1079
Гласове: 766
Архив
Календар
«  Април, 2021  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930