Казах Ви, купил съм си статив и много искам да правя видеа. Писането си ми остава страст №1, но пък искам да се развивам и в още една област. В днешния ми клип в YouTube Ви разказвам за филмите „Омъжи се за мен“, „Петя на моята Петя”, „Moonfall” и „Смърт край Нил”. Освен във видео вариант, ще споделя и в текст мнението си, но накратко.

Първо, искам да започна със следното откровение: от години обичам да практикувам „кино ден“, а именно – чакам да се насъберат 2-3 филма, които искам да гледам и в един ден се отдавам на хобито си. Е, този път бях решил да приложа същата система, но плановете ми се провалиха…
Изгледах „Омъжи се за мен“. Имах билети и за „Петя на моята Петя“ и „Moonfall“. След Петя, нямах сили за друг филм. Имах нужда да остана насаме с мислите си, презаверих си билета за третия филм за друга дата.

Но почакайте. Нека започнем филм по филм. ЩЕ ИМА СПОЙЛЪРИ.

За „Омъжи се за мен“ мога да започна и да завърша с Дженифър Лопес участва. Необходима ли ни е друга причина, за да слушаме/гледаме нещо, в което участва Джей Ло?! Откакто изигра Селена в едноименния филм, ме спечели. Знаете, Селена – момичето-глас, убито от алчната ѝ „най-голяма фенка“, назначена първоначално, по собствено желание и заради непрестанно настояване, за шеф на фенския ѝ клуб, а впоследствие и за директор на бутиците на Селена. В момента, в който бива разкрита, че краде от бизнеса на певицата, я убива. Тогава Лопес се справи феноменално с ролята, а в „Съседското момче“ показа майсторството си в трилъра.

В „Омъжи се“ тя е звезда, любимка на публиката – каквото е и в живота. Филмът удачно осмива живота на показ в социалните мрежи. Живот който трябва да бъде поставен в големи кавички, защото е лъжа. Истината бива прикривана, а на показ се демонстрира само блясъка. Във Фейсбук, Инстаграм изневерите ги няма, сълзите от тях ги няма, има само дежурните усмивки, дежурните приеми. Отбълскващата реалност, непоносима за мнозина – и инфлуенсъри, и последователи, се налага да бъде открехната. И тук го правят.

Дават звездата Кет Валдес, в ролята Дженифър, която е принудена от мениджъри и продуценти да сключи брак публично. Перфектната реклама – от грима, през прическата до роклята… Избраникът е Бастиан – алчен за слава, мечтаещ да се демонстрира непрестанно, опияняващ се от прожекторите, незачитащ личното пространство, защото то ще наруши набраната инерция към върха. Връх, метафоричен, но същевременно несъществуващ, тъй като човек, който не може насаме да остане и да се хареса, никога няма да се приеме, дори да е боготворен от всички.

В ролята на Бастиан влиза Малума. И ето тук казвам евала на екипа. Много се дразня, когато на хора във връзка, с голяма възрастова разлика, се лепят клишета от тя е меркантилна до той е герантофил. Любовта, чистата, би трябвало да не е ограничена от граници като възраст, религии, етнос, пол. Другото е меркантилност или някаква изкуствена „приемливост“. Та Кет, Лопес, е на 52, той на 28. Никой не може да ѝ ги даде. Тя грее! Винаги съм казвал всичко възпитава, важно е дали в толерантност, или в изграждане на стени.

Та точно преди медийното бракуване, изтича клипче как Бастиан се натиска с асистентката на Кет. Кет няма избор – излиза на сцената, която трябва да бъде и едновременно олтар, и мъчейки се опитва да сглоби реч. Получава се първоначално несвързано, както повечето пъти, когато в бързината искаш да се оправдаеш, макар че в случая не тя е виновната, не тя е длъжната да се извинява.

Кризисният пиар си е наука. Но Кет, знаеща как медиите ще я разкъсат, решава да действа сама, без да чака съвети от екипа. Съзира възможност да се откъсне от неудобното положение и сключва брак с непознат. Всички очакват, особено адвокатите, това да продължи само до изплъзването от последния папарак и след това да се сключи споразумение за разтрогване на фиктивния подпис.

Но не! Валдес иска да си даде време, да опознае Чарли, в ролята е Оуен Уилсън, очаквайки обстановката да се успокои. Именно тук е важното: срещата между два свята – на звездата и учителя. Несъвместими, но същевременно, ако са достатъчно умни, в позиция да извлекат поуки от живота на другия, от вселената на чуждия. Чуждият, който може да стане и свой, стига да няма изкуствени бариери, породени от комплекси.

Битката на Чарли с „тя не е за мен“ е редовната битка на хора със самите себе си, които си казват „Аз не ставам за тази работа, за тази половинка“. Разрушаването на „не ставам“ е дълъг процес. Във филма го наблюдаваме. Такива филми ни карат да мечтаем за свят без граници, наложени от предразсъдици.

Много ми хареса.

„Петя на моята Петя“ е първият български филм, от много години, който ми е харесал, защото е успял да ме докосне. През цялото време седях на тръни и се питах кога ще дойде разочарованието. Такова не последва. Не можех да повярвам, но факт! Изключително чувствен и силен филм.

За първи път, в български филм, основно се засяга темата, че нямаме достъпна среда за хората с увреждания. Хората с увреждания все едно ги няма. Ние не ги виждаме… Ние имаме чувството, че тях ги няма – няма слепи хора, няма хора в инвалидни колички. Тях ги няма! Няма ги, защото нямаме достъпна среда – те дори не могат да напуснат жилищата си!
За съжаление, никой не си прави труда да има реална достъпна среда. Уж има някакви обществени поръчки, прави се я асансьор, я рампа, но тя никога не заработва. Прах и паяжини, нищо друго…

Изключително обидно е това отношение. Изключително. Вярвам в онази максима, че за едно общество се съди по това как се отнася с възрастните и болните. За възрастните – ясно е, никой не ги поглежда. В градския транспорт невъзпитани младежи си щракат по смартфоните, без да остъпят седалката си на „баба или дядо“, която/който в една ръка държи пазарска кошница, а в другата бастун.

„Петя на моята Петя“ не само те разчувства, но и ни отваря прозорец към онова, което отказваме да видим. Което се правим че го няма. Хората, които имат проблем и които заслужават подадена ръка. Например хората в инвалидни колички, децата с аутизъм, децата с Даун.

Липсата на достъпна среда е вид жестокост. Нямаме среда за всички, защото няма обществено очакване за това. Апатично общество, незаинтересовано. Да, състрадателно общество, но само когато се обърне внимание. А често хората с увреждания имат изключителното притеснение да не бъдат съжалявани. Хората в инвалидна количка, да речем, няма как да очакваме, че ще бият камбаната, че не могат да влязат тук или там. Те имат достойнство и не искат да бъдат обект на съжаление. Най-гадното за човек в таково положение е съжалението. Не подкрепа, а съжаление. Ужасно е!

Филмът е прекрасен. Стиховете на Петя Дубарова са магични. Те не остават никого безучастен. Дали е сложила край на живота си заради любов, заради комунистическо наказание, не знаем, не можем и да спекулираме, особено когато няма предсмъртно писмо, а само няколко загадъчни думи. Така или иначе, тя е икона на младежия буен дух и на поетичното изразяване на емоциите.

От днешна гледна точка, за нас, Петя е гений, категорично надживяла възрастта си, с огромна духовна интелигентност. Човек, за да пише стихове, трябва да може да чувства и да чувства много. Знам го и от личен опит. Преди години съм правил опити да пиша стихове, но тогава бях влюбен, имах емоция. Сега когато нямам, не мога. Мога да напиша дълга статия, но не и стих. А в стиховете на Петя, това толкова крехко и младо момиче, се крият емоции, които хора и на половин век не са успяли да усетят, камо ли да изразят, защото са останали на по-ниско равнище на чувствителността и на признателността на/към собствената душевност.

Филмът дава път на младата публика към поезията. А поезия всеки трябва да чете, трудно се свиква, но след това става необходимост, защото изживяваш други светове. И то светове, най-личните, най-дълбоките, най-искрените.

Актьорският състав е феноменален! Случвало ли Ви се е да знаете, че даден герой не може да бъде изигран от друг актьор?! Е, на мен да. Алиса Атанасова е перфектната Петя Дубарова, или по-скоро виждането за Петя на другата Петя. Объркано е, но не искам да издавам много. Та Алиса влиза в кожата на Петя от раз. Отнесеността, присъща на поетите, особено от миналото, несбъднало се, я представя блестящо.

Другият Атанасов, Ясен, го знам още от поредицата „Да се загубиш нарочно“ на Крис Захариев. И той играе супер. Изтънчено влиза в обувките на очакващ да бъде забелязан от човек, в който се е влюбил, а това е най-най-трудно. Хем си до обекта на желанията ти, хем няколко спирки по-близко до само приятелска зона.

Юлиан Вергов и Алена Вергова. Вергов няма грешка. И на театралната сцена, и в сериал, и като жури, а във филм. Неслучайно е толкова канен и ценен навън. Но не той е любопитният, нека го знаем, че играе прекрасно, щерка му е откритието в случая. Преди години, май в списание ЕВА, имаше статия за деца на известни, които тръгват по стъпките им. И тогава си рекох – хм, абе и тази ще я бутат. Е, не съм бил прав. Много хубаво си изигра ролята, даже бих казал, че нейната героиня бе онзи елемент, явният бунтар, който позволи да се открои другият, по-тихият, но още по-борбен.

Александра Костова играе Петя Монова. Другата Петя. Гледах Александра при Цитиридис и в 7/8 ТВ. Там ми изглеждаше толкова крехка, притеснителна, срамежлива, което е нормално, все пак първа главна роля. Във филма, обаче, е страшно борбена. Пламък на справедливостта! Както преди години, в чужбина, жена удари шамар на актьор, защото изиграл страхотно злодей, така и в случая виждаме как в живота човек може да бъде съвсем различен от образа, в който се превъплащава.

Мартин Методиев – уникалната къдрава коса. Него го гледах в сериала „Румбата, аз и Роналдо“ – първият български сериал, където имаше акцент срещу дискриминацията и общото начало, без стереотипи, в спорта. Мартин също игра супер, хареса ми, че нямаше и грам преиграване във връзка със случващото се около неговия герой.

На финал, любими актьори, Албена Павлова и Емил Марков. Тя – перлата на „Столичани в повече“, той – строгият, но справедлив доктор от „Откраднат живот“. Двамата заедно и в живота, и на екран. Харесвам ги много!
И двамата имат второстепенни, но силни роли. Албена на учител, който трябва да избира между прехраната си и това да застане зад гърба на своите възпитаници. Труден избор. Избор, с който мнозина в реалността се сблъскват – да замълчат ли пред несправедливостта, за да получат някоя облага!
Емил играе „просто един“ баща, ала понякога е по-трудно да си родител. Когато детето не е, според приетото, „в час“ има два варианта – да избягаш, както правят много, или да останеш. И да си му упора, докато същевременно намериш сили и себе си да задържиш над повърхността на болката.

„Петя на моята Петя“ задължително трябва да се гледа!

„Moonоfall“ събира на екран Хали Бери и Патрик Уилсън. Хали безкомпромисно влиза в ролята на астронавт. Патрик, който в последните години все с демони се занимава, този път също потегля към Луната. Филмът ни отваря съзнанието за безотговорността, която дружно проявяваме към Земята.

Друго, друго важно е, че се говори и за истински ценното. Извън материалното, кое ни е най-важното?! Ами любимите хора. И да имаш всичко, ако тях нямаш, нищо нямаш, нали?!

„Смърт край Нил“ е филм-загадка. Имаме кораб, имаме убийство, имаме заподозрени. На нас е оставено да разчетем мимиките на всеки един, да се вгледаме в погледите им, да проследим държанието им. Обичам такъв тип филми, защото те карат да мислиш.
Гал Гадот е тук – мъжете и лесбийките имат с какво да плакнат очи. Жените и гейовете също не са пренебрегнати – Арми Хамър е на линия. Впрочем филмът е сниман отдавна, та затова гледаме Хамър. Той е обект на сатанизиране, подобно на това на Кевин Спейси, само че защото имал фетиш към канибализма. Възбуждал се, моля Ви се, от това да пише на мацки, че ще ги яде. Е, и какво?! Навредил ли е на някоя от тях?! Как пък за 35-годишната си възраст не изяде наистина някоя?! Има хора, докато правят секс, обичат да ругаят, той пък иска да шепне как ще ги опече.
И само заради тези обвинения даже презаснеха филм на Хамър с друг актьор. Да Ви напомня на случая със Спейси, когато Ридли Скот, който по принцип харесвам, го натири от филм и му презасне сцените с друг актьор?!

Спрете с тази cancel culture! Искаме Спейси, искаме Хамър. Те заслужават да играят!