В средата на живота градът ни се струва малък, еднообразен и тъй скучен. Едни търсим тръпка в изложби, други залагаме на дискотеки. Но всички заедно тъгуваме защо не живеем в някой по-авантюристичен град – Амстердам в NL, Лондон в UK, Голямата “ябълка” в USA. Когато заработим, обвържем се, имаме деца привидно забравяме за тези въпросителни, но вътрешно отново се чудим “Ами, ако бяхме там?”. Отскубваме се от задълженията веднъж годишно, грабваме самолет, откриваме местата от мечтите си, тагваме във ФБ настроението си – “досадно”. Пак оставаме разочаровани…

В края на живота градът ни се струва плашещ, опасен и тъй разпокъсан. Страховете ни за съжаление не започват с Баба Яга и не се изчерпват с Торбалан. Краката едва ни издържат, и то с помощта на бастун. Спъваме се. Обувките ни подгизват от уличните вадички. Не виждаме добре. Светофарите не са предвидени за прегърбени хора. Тръгваме по-рано или по-късно. Ядосани шофьори някой път подвикват, някой път газят. Мама и татко не са вече тук, за да ни предупреждават за опасностите. Ала и да са тук и да го правят – няма да има полза, вече сме и глухи. Чертаем схеми как да изпълним по-лесно курса дом > квартална поликлиника > аптека > бакалия > дом. Криво-ляво стъкмяваме план, но или докторът ще е в отпуск (в частния си кабинет по-точно), или нужното лекарство ще липсва, или в хранителни стоки ще ни преметнат с лев-два. Отново оставаме разочаровани…