Човек се чувства жестоко предаден. Първоначално обвинява другия, после търси грешка в себе си, а накрая изпада в депресия, от която излиза изключително трудно.
Твърдения от сорта на „Не ми пука“, „Наистина, за мен няма значение“, „Все ми е тая“ са нормален елемент на публична защита и на опит за запазване на накърненото достойнство. Ала сърцето е наранено. То страда, ли страда и единствен лек е любовта! 

Минава време и се питаме: „Да дадем ли втори шанс?“. Готови сме да се съгласим сами със себе си: по-лесно е да останем заедно заради детето, пък и да не натъжаваме близките, да не даваме възможност на съседите да клюкарят… Но има едно „Но“.

Децата порастват и отлитат.
Близките остаряват и умират.
Съседите напускат и емигрират.

А ние… ние оставаме със себе си докрай и е важно да сме щастливи.
Важно е да сме с хора, които ни обичат… които заслужават усилията, които полагаме за тях. Които ни оценяват и разбират, че както ние се борим за тяхната любов – така и те трябва да се борят за нашата. И които съзнават, че не бива да ни предават, разплакват, унижават!

Всеки има право на избор дали да остане или да си тръгне след като е предаден, разплакан, унижен. Но е хубаво да се замислим, че на първо място трябва да обичаме самите себе си и да си напомняме, че не бива да обезценяваме себе си заради друг. И най-важното – ще намерим винаги истинска любов, ако си позволим да потърсим такава!

---