Общата история на двамата започва нормално – в първите два месеца тя го харесва, той нея също. Флирт, първа целувка, обяснения в любов. Но приемливото приключва дотук.
Постепенно той обсебва личното й пространство, карайки я да се чувства като вещ. Налага й ограничения като „вечерен час„, „забрана да излиза в компания с други момчета„, „задължително известяване къде се намира„…
След заповедите – следва и първият удар. По крака. В момент на спонтанна ярост.

Този първи удар кара Ванеса да поиска да се разделят. Спира да отговаря да съобщенията му, но той не се отказва. Накрая дори я отвлича с кола и я пребива…
С цялата си наглост след „наказанието“ я връща пред дома й. Съседите извикват полиция. Младото момиче си вади дори медицинско и решава да го съди за психически и физически тормоз.
Той обаче отново се връща, но този път вместо бой следва заплаха – ще се случи нещо лошо с родителите й.

Самата Ванеса си признава, че го е обичала безумно! Не е споделяла на околните напълно колко я измъчва. Внушавала си е, че ще го вразуми. Опитвала се е дори да го предпази от органите на реда.

Заради преживявания стрес достига 44 килограма. Окончателно къса с него и успява да го преодолее напълно…

Коментарите под клипа, разбира се, се разнопосочни. Едни смятат, че Ванеса преиграва. Други я обвиняват, че го е търпяла. Трети й съчувстват. Четвърти пък изказват мнение, че има по-важни теми (трагедии) за обсъждане.
Самата Ванеса завършва личната си изповед с думите: „Само, който го е преживял може да ме разбере„. И е съвършено права. Но има хора и „хора“. Първите съчувстваме и подкрепяме другите. Вторите съдят и се изживяват като морални стожери, ала не си дават сметка, че самите те могат да попаднат в такава ситуация.
Защото всеки мечтае за любов, но никой не знае каква „къса клечка“ ще му поднесе съдбата. Всеки в началото на една връзка се преструва, опитвайки се да прикрие несъвършенствата си. Това е нещо нормално. Но понякога зад тези несъвършенства се крие опасност за чуждия живот.

Максимата „който ревнува истински обича“ е вярна. Но поносимата ревност не включва следене на обекта на чувствата. Никой влюбен не бива да си позволява да преглежда чужда кореспонденция, да изисква обяснение за всяка секунда, а камо ли да си позволява да издава декрети „не обличай това, а онова“…

На лицата на хората не се изписва нито „Хрисим любим„, нито „Опасен Садист„. Веднъж влюбил се човек отказва да повярва, че любовта му може да го нарани…

Заради това не може да съдим Ванеса. Или ако ще съдим нея – трябва да съдим цялото общество. Родителите, които не са забелязали синините по тялото й. Приятелите, които са възприемали, че се шегува, когато им е споделяла какво се случва. Учителите, които не са алармирали училищния психолог. 
Всички сме виновни за ширещото се домашно насилие. Затваряме очите си пред него и се правим, че нищичко не сме видели. През месец по новините ни информират за поредната убита жена. Близки и познати на даденото семейство се надпреварват да изчистят собствената си съвест, кълнейки се – „Никога не са били в лоши отношения, страхотно семейство бяха!“. Ама никога, никога убийството не се случва просто така. Изведнъж. Дълъг период продължава мъчението на жертвата, а жертвата на (домашно) насилие е жертва, а не виновник. Това трябва да разберем. И да помагаме преди да е станало късно!