Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.07 15:04 - Руснаците ли са ни виновни за „СИН КИТ“ и за смъртта на българче в САЩ?
Автор: mimogarcia Категория: Новини   
Прочетен: 369 Коментари: 2 Гласове:
4


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Като роден през 1998 година, си спомням много добре дублираната на български език американска поредица „Страх ли те е от тъмното?“. Общо взето, тази детска програма първа разви хорър жанра за младежите, именно защото съумяваше да ги вкара в нещо като състезание по две причини:

1. Страшните истории в епизодите бяха разказвани от наши връстници, което ни предизвикваше и ние да се опитваме да измисляме такива истории, които ни държаха будни до 3-4 през нощта или пък да проверяваме под леглото и в гардероба десетки пъти.

2. В програмата неведнъж и дваж се подиграваха на тези от групата /изиграна от актьори, разбира се/, които са проявили чувство на несигурност или не дай си Боже, на страх. Като мърша бяха натъквани в ъгъла, без да им се даде възможност и да се оправдаят (?!).

Та стигаме до основното – страхът бе представен като нещо срамно, което би уронило репутацията ти. Завчера пих кафе с две познати и естествено разговорът се завъртя около децата на едната и как тя ги издържа през лятната ваканция. Другата мрачно въздъхна и призна, че си мечтае да има син, а не само дъщеря, защото синът е смел и не се страхува да се прибира по тъмна от трамвайната спирка.

Ето това е сбъркано в обществото и в мисленето ни – че страхът е вреден, че трябва да го пребориш на всяка цена, че другите ще ти се подиграват, понеже си бъзльо и така нататък. Как така и така нататък – забравихме най-важното: мъжът не реве, той е силен, той е защитник, той няма страхове, той е едновременно нацепена батка, която вдига 1000 кг от лежанка и разгонен бик, който преследва Фобос.

Разбира се, че не е хубаво да се страхуваме – не бих си помислил, че някой одобрява страховете си, ала човвек е длъжен да се отнася с разбиране към такива неща, а не с присмех. Като човек, който не вярва в призраци, съм правил не веднъж и дваж грешката да се шегувам с познати, които изтръпват при всеки шум – да не би полтъргайст да се опитва да установи контакт с тях.

НЕ ТРЯБВА – ВСЕКИ ИМА СТРАХОВЕ. Съвсем естествено и аз си признавам, че имам такива и въобще не се срамувам от тях – страх ме е от височина, защото ми се завива свят; страх ме е от злобно куче, което се разхожда без намордник; страх ме от шофиращите с 200 км/ч келеши; страх ме и от много други неща и не се притеснявам кой ще ми се подиграва. Това са си мои страхове, тоест мои проблеми, не глобални, нали?

Спомням си една интересна история, която бе предвестник на това, за което ще пиша след малко – който ме познава, знае, че предпочитам да общувам с възрастни хора, а не с деца. Обяснявал съм го – като егоистична личност винаги се опитвам да взема максимума от контакта си с един човек, а от възрастните може много да научиш. Но веднъж в някакъв парк група деца играеха на нещо средно между „Истина или предизвикателство“ и „Саймън каза“. Неволно ги зазяпах /добре де, любопитен съм по природа, какво да се прави?!/ – едно момиче избра „Предизвикателство“ и Саймън/Мъжкарят/Господарят й даде за задача да хване кучешки фекалии с голи ръце. Тя обаче се заинати къде от погнуса, къде от нежелание някакъв да й нарежда. Саймън/Мъжкарят/Господарят видимо се изненада, че някой му противоречи и къде от възмущение, къде от безсилие промърмори под носа си „Страхливка“. Стадният принцип проработи, децата скочиха в защита на лидера си и закрякаха „Страхливка!“, „Бъзливка!“, „Лигла!“.

И тогава, и сега ги олицетворявам с някакво племе от дълбоката джунгла, което подскача от крак на крак, да дойде дъждът и да им спаси реколтата. В този случай „племето“ от парка също извършваше ритуал – пречистваше съгрешилата страхливка. Ритуал срещу страх. И то напълно безплатен /без да броим нужните средства за психолог след това/ – нито плащаш на разните му магове да те спасят от страховете, нито носиш амулети срещу страх от тъмнина, срещу страх от височина.

Та момичето се наведе, грабна кучешкия фекалий не с една, а с две ръце и какво се случи – ръкопляскания, похвали. Саймън/Мъжкарят/Господарят ласкаво я погали по главата, както аз милвам котката ми, когато не се цупи каква марка храна съм й взел. Ала след секунди се случи ново действие – обединението на племето изчезна в миг, на негово място се появиха вълци единаци, които врещяха „Избери мен!“, „Не, мен!“, „Той не става!“. Търсеха одобрението на своя лидер – имаха нужда да чуят от него заветното „Браво!“ – доказателство, че и те могат да се докоснат/доближат до неговата величина.

Ясно е, че поколенията стават все по-лоши – попитайте учителките и те ще Ви го потвърдят на секундата. Поради тази причина мечтаят да се пенсионират, та да не им се налага да комуникират с днешните поколения, които са все по-озлобени в търсенето на внимание на своя Саймън/Мъжкар/Господар.

Ясно е също, че поколенията се променят – и ако при моите набори това, да хванеш кучешкото л*йно с две ръце, е било връхна точка в унижението на личността, в днешно време това не стига. Впрочем преди около година в създаденото и воденото от мен до април 2017 година предаване „Поле за отговори“ коментирахме сексуалните извращения. И тогава разбрах, че има хора, които мечтаят някой да уринира върху тях, а защо не и да се изхожда по голяма нужда. Но не бива да забравяме, че тези хора възпитават деца, нали? Все пак, макар и мечтаещи за урина, не им е отнета възможността да се плодят и те го правят достойно при това.

Европа може й да се стопява, но омразата се размножава – това да ни успокоява. Детската омраза граници не познава. Тъй като и аз съм бил дете и тогава, и сега не съм разбирал кой си е въобразил, че има право да възкликне, че децата са най-чисти – в психологически аспект. Да, родителите трябва да възпитават децата си, но всъщност ги оставят на средата на улицата, която ги емва и ги прави не само нечисти, но и много по-мръсни и от най-големия обирджия.

Не съм се изненадвал, когато съобщават, че има висок процент самоубийства при младежите. Ни най-малко. С очите си съм виждал /за разлика от професор Вучков вярвам и на очите, и на ушите си/ как дете извършва манипулация на друго дете с цел трето да бъде омаскарено и унижено. „Мимо, замълчи, нямаш деца, какво знаеш ти?“ са най-обичайните мнения на интернет философчетата, ама така и не признават как оставят децата си да правят каквото искат, за да могат да се насладят на ракийката и салатката с комшията.

И ето че всеобщото спокойствие на глобалното общество и неспирното безхаберие на масмедиите доведе до това малолетни да се катерят по опасни места, за да си направят селфи. През април тази година писах статията „Даряваме кръв, а как ще налеем акъл?“. Тя беше провокирана от поредния безумец, който се „изпържи“ върху вагон. Тичат напред-назад хора по телевизиите, призовават да даряваме кръв/да изпращаме DMS-си и с това се изчерпва отговорността им. Дали ще бъдат вагони, кранове, разрушени сгради – няма значение. Всичко се случва именно заради това, че децата са оставени сами. На произвола. И непрекъснато търсим някакви оправдения. Оправдаме ги за всяко нещо, а не бива.

Извинете, но това, че дееспособност се придобива на 18-годишна възраст, автоматично не означава, че на 17 години и 11 месеца си идиот, който не може да отговоря за постъпките си и не може да разсъждава трезво. Няма и няма да има магична граница, която да раздалечава „мислещ“ от „немислещ“, особено когато се касае за две-три години.

Немислещите са лесни за манипулация, независимо от възрастта им. И дали ще си на 15, на 25 или 75 – ако нямаш разум, няма и да имаш. Сега катеренето по сгради също не е модерно. „СИН КИТ“ е на дневен ред. Оставям настрана за няколко реда същността на играта и вредите, които причинява, за да се съсредоточа върху нещо по-важно за мен – руснаците ли са ни виновни за „СИН КИТ“ и за смъртта на българче в САЩ? Не, разбира се – не свеждайте важната тема до политически заяждания и до вечната тема русофил или русофоб.

Когато става въпрос за смърт, и то на дете, политическите пристрастия отиват на заден план, защото не ТЕ са важните, А хората. Да, заради политически интрижки и напомпано его на разни несретници милиони са си отишли. Имал горкият комплекс, че му е малък – и хайде изпепели няколко хиляди с една заповед, но това трябва да е в миналото, а не сега в технологичното бъдеще, което така обичаме да възхваляваме, но същевременно да не използваме.

Тези дни се записвах в Софийския универститет, тъй като съм приет да изучавам журналистика. Каква ми беше изненадата, когато установих, че хората, които сме платили по банков път, сме не повече от 5-6, а останалите образуваха дълга опашка, която започваше от касите на четвъртия етаж и приключваше във фоайето на първия.

Там имаше доста родители, които упътваха децата си. Оставям настрана бъдещите студенти колко са заинтересовани от бъдещето си образование. Ще Ви дам за пример какво ми сподели моя приятелка, чийто син приеха да учи българска фиология, след като го буташе да ходи на курсове – „Ти ме записа, ти си проверявай приет ли съм и ти си учи“.

Връщам се към СИНИЯ КИТ. Да упътваш как детето ти да попълва документи архаично, се приема за родителски ангажимент, а да се постараеш детето ти да не кривва по крива пътека в необятния интернет се отвърля като досадно задължение.

Защо? Просто е – няма как да се хвалиш с това, че наследникът ти борави на компютър, а друго си е да се изтъпанчиш и с мегафон да съобщаваш: „Сино ми ще учи висше!“. Онзи виц за студентите, виличките и кренвиршите не е актуален днес. И оттук вече си изваждате извода – и родителите търсят одобрение. Не от децата си, а от своята среда, която да ги потупа по рамото и да им каже „Изгледа син и половина!“.

Няма как да очакваме децата ни да живеят за себе си, когато самите ние не го правим. Пародоксално е да възпитаваш някого в нещо, което ти самият не изповядваш и не познаваш. Бездната между родителите и децата, между учителите и учениците, а и между самите тях бива запълвана от СИНИЯ КИТ. Няма никаква разлика между хората, които изпитват радост, влизайки в ролята на смъртоносно гуро и интернет философчетата, които се радват на смъртта на Митко Цонев, Кристиан Таков или който и да е друг. Смятаме, че седящите зад СИНИЯ КИТ са болни мозъци, които няма да срещнем, а се разминаваме с такива ежедневно.

Когато получаваш от родителите си нов телефон за шестица и шамари за двойка няма как да очакваме, че тези деца ще припознават в родителите си своите Саймъни. А всеки има нужда от един Саймън, който да го води в живота. Ето тук вече е личната отговорност – какви са ни Саймъните, разбирай примерите днес?

Напомпани бюстове и бицепси, които пропагандират „Живейте като нас!“. Кажете ми каква е разликата между мацката, която вече не знае дали спи с прадядо си, но агитира малките момиченца да качват разголени снимки във фейсбук, за да си намерят Саймън спонсор и седящите зад СИНИЯ КИТ? Еднакви са. Едните анонимни, другите и те – не знаем как са изглеждали преди 10,000 пластични корекции, един тон грим и десет филтъра в инстаграм.

Време е да се уплашим. Истински. И да възпитаваме децата си, че Саймън може и да казва, но важно е кой го слуша.

Автор: Мимо Гарсия / всички права запазени за http://www.mimo.bg

image




Гласувай:
5
1


Вълнообразно


1. krumbelosvet - А случайно
15.07 21:14
А случайно да има нещо друго извън егоизма, извращенията и комплексите?
цитирай
2. mimogarcia - krumbelosvet
16.07 16:54
А случайно има, но не са обект на тази публикация.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mimogarcia
Категория: Новини
Прочетен: 541399
Постинги: 664
Коментари: 468
Гласове: 509
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930