Разочарованието е може би най-неприятното чувство, което съществува. Емоция, която се молим никога да не изпитаме на гърба си, защото за да сме докарали до там, сме позволили да се доверим на някого, който не заслужава. Да, повтаряме, че „всеки греши“, „човешко е да се бърка“, но да си признаем – това са само и единствено клишета, под които се концентрира едно единствено нещо: „другите грешат, не и аз“, но не е така – всеки бърка чрез изборите, които прави, чрез хората, които допуска в своята духовна зона, но какво да се прави – грешките са човещинка, нали?

Спираме да общуваме с някого, премахваме му номера, блокираме го във фейсбук, общите ни снимки заминават в папка „кошче“, но това изобщо не води да го забравим от спомените си и да се отърсим от разочарованието, което ни е причинил – дори напротив тези действия засилват това чувство на неприязън, което е насочено не към тази личност, а към нашето „аз“, което е направило грешни сметки, разчертало е криви чертежи за някакво, невъзможно приятелство.

Съдим този някой/я, съдим го, съдим я, съдим, съдим, ама май по-скоро садим семенца на болката, семенца на залязлата надежда, погребваме предишните чувства и даваме път на новите – безразличието и нежеланието да се занимаваме с грешната личност, към която сме били наивно добродушни.

Ама тази личност няма никаква вина, нали? Ние сме й отворили широко порти към сърцето си, поканили сме я, обгрижвали ли сме я, масажирали сме й егото огромно, което е свикнало само да получава, но не и добро да дава и като са свършили благинките, е напуснала и без да се сбогува.

Има ли нещо лошо? Не, естествено, че не. Тази личност си е в правото веднага след като е напуснала душата ни, да ни обижда, унижава, предава ли, предава. Тази личност си е права, ама ние сме идиоти и то какви идиоти, медал да ни дадат – малко ще да е.

А тази личност пак ще бъде нагла, долна и безпощадно хаплива и към следващите балами, които ще й протегнат ръка за приятелство, което ще завърши пак по горе описаните редове. Ама нищо, нищо, де – тази личност права е, о, наистина е права – ние сме виновни, тя е права.

Хм. Ще мине време – секунди, минути, часове, дни, седмици и тази личност нова услуга ще иска да получи, бързо фалшиво ще се извини, пак ще търка хитричко ръчички, но този път не и не – на прага на хорските души ще си стои и като скитница ще чака – някой пак подслон да й даде.